Мисълта, че Хюлит може да отиде и да намери някое спокойно легло, на което да подремне, я довеждаше до ужас.
— Слушай, Лора — каза той, — очевидно е, че разполагаме с много време. Ще поизляза…
Добре, помисли си Лора, ти винаги отиваш на онова място на паркинга да запалиш цигара.
Но след това чу края на изречението.
— … да си взема нещо за ядене. Трябва да отида само до „Блухил авеню“ и да си купя сандвич и лимонов сок.
„Блу хил авеню“? — помисли си тя. Та това е на километри оттук. За Бога, Уолтър, не можеш да ме оставиш просто ей така сама. Зная, че наоколо има сестри, но аз съм единственият лекар… а дори не съм и лекар.
— Смяташ ли, че ще задържиш крепостта? — ухили се Хюлит.
Тя бе решена да прикрие страховете си.
— Разбира се, докторе, няма проблем — каза тя, чудейки се откъде беше събрала кураж, при положение че дъхът не ѝ стигаше да произнесе подобна лъжа.
— Чудесно — заяви Хюлит. — Да ти взема ли нещо?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря. И през цялото време си мислеше: „Освен да ми намериш един добър гинеколог.“
— Как се чувствате? — попита сестрата.
— Благодаря, добре — отговори Лора.
— Питах госпожица Фелс, доктор Кастелано — отвърна тя троснато.
— О! — рече Лора, опитвайки се да прикрие смущението си.
— Добре съм — каза пациентката.
Главната сестра се усмихна.
— Ако имате нужда от нещо, просто ни извикайте.
— Не можете ли да направите нещо за тези проклети контракции?
— Отпуснете се, Марион — намеси се Лора, — съвсем скоро ще можем да ви дадем някакво лекарство.
— Да — потвърди старшата сестра, — за вас сме приготвили местна упойка.
Флорънс Найтингейл отдръпна самодоволно усмихнатото си лице от вратата. „Не е ли прекрасно, че получавам такава подкрепа от съотборничките си по пол, които се чувстват обидени, задето нося бяла престилка, а не бяла шапка — мислеше си Лора. Моля те, Уолтър, довършвай този проклет сандвич, преди жената да е получила пълно разкритие.“
Опита се да си възвърне доверието на пациентката, като премери кръвното ѝ налягане и провери състоянието на шийката, която за неин ужас се беше разширила до близо осем сантиметра. Процесът се развиваше много по-бързо, отколкото някой беше очаквал.
Веднага щом контракциите ѝ спряха, Лора я попита нежно:
— Сестрата вярно ли ви нарече „госпожица“?
Марион се усмихна изнурено и отговори с известно затруднение:
— Да. Не исках да се омъжвам за него… главно защото беше женен за друга. Годините все пак си вървят и исках да си имам дете, преди да е станало твърде късно.
— Какво работите? — попита Лора.
— За „Глоуб“. Толкова заета бях с успешната си кариера, че не обърнах внимание на биологическия часовник. А вие омъжена ли сте, докторе?
— Моля ви, наричайте ме Лора. А отговорът е: „Все още не.“
Изведнъж Марион избъбри:
— Бързо, Лора, ръката ти!
Тя изстена и силно стисна ръката ѝ, а Лора прошепна:
— Отпуснете се. Опитайте се да дишате нормално. Скоро ще свърши.
Марион спря дъха си и попита:
— Колко остава още, докато се роди бебето?
— Немного — отвърна Лора окуражаващо, а вътре в себе си се молеше Уолтър вече да бърза по улица „Фенуей“. — Ще те погледна още веднъж.
За свой ужас тя откри, че шийката е получила пълно разкритие и че бебето е в положение плюс две.
Господи Боже, за първи път беше изправена пред истинска задача! Тя позвъни на сестрите.
— Започва се — прошепна Лора на Марион.
— Слава Богу, тези контракции просто ме убиват.
Едно отделение сестри влетяха вътре и подкараха носилката с бъдещата майка към родилната зала. Марион изчезна за части от секундата.
Изведнъж зад Лора се обади един мазен глас:
— Не е ли по-добре да се измиете?
По дяволите, това беше онази приятелски настроена старша сестра.
— Да, разбира се — отвърна тя, а паниката ѝ растеше. — Ъ-ъ… когато доктор Хюлит се върне, непременно му кажете къде съм.
— Разбира се, докторе.
Лора се затича надолу по коридора, спря се до мивката пред родилното и започна старателно да мие ръцете си.
През цялото време се опитваше да овладее учестеното биене на сърцето си.
Тя бутна вратата и влезе в предродилната зала, където една втора сестра ѝ помогна да си сложи стерилна престилка и ръкавици.
От мястото, където беше, Лора чуваше как Марион стене от болка.
— Къде е анестезиологът? — попита тя. — Той трябваше да ѝ направи местна упойка.
— Нико току-що го извикаха спешно. Може доста да се забави.
О, Боже, помисли си Лора, трябва да му се обадя в спешното отделение да се връща… защото не вярвам да успея сама да поддържам дишането. И освен това знам, че не мога да направя упойката сама.