Накрая той нареди:
— Доктор Наги, продължавайте да подавате въздух към белите дробове.
Анестезиологът кимна и се подчини.
Защо, по дяволите, прави това, чудеше се Барни. Този клетник е мъртъв.
В този момент хирургът тупна помощника си по рамото. Липсън разбра и се дръпна настрани, отстъпвайки операцията по зашиването на господин Ейбрахамиан на бързите и сръчни ръце на главния хирург.
Барни наблюдаваше с растящо недоверие. Защо, по дяволите, шие толкова внимателно — защо всъщност въобще шие? После отново да го отварят човека в моргата.
Барни вече беше дръпнал екартьора и докато кислородът се подаваше към белите дробове на мъртвеца, той беше просто един безпомощен и объркан страничен наблюдател.
Обри завърза затягащия полубод, който оформи последния възел.
— Добре — каза той спокойно, — закарайте го в реанимацията. Ще дойда там след няколко секунди.
Покойният господин Ейбрахамиан беше откаран с носилката, а Обри се обърна и невъзмутимо закрачи към нещо, което се явяваше като съблекалнята на асовете.
Липсън се появи отново от следоперационната и завари Барни да стои като вцепенен.
— Какво има? — попита той.
— Не разбирам онова, което току-що видях — отвърна Барни.
— Кое точно не разбра?
— Човекът беше мъртъв, но те все пак…
— А, това ли било — каза Липсън. — Откога си в хирургията?
— Това е първата седмица от стажа ми — отговори Барни и след това запита: — А сега ще ми обясните ли защо, по дяволите, подавахте въздух в човек, който е мъртъв и няма нито пулс, нито сърдечна дейност?
— Успокой се, амиго — каза младият лекар, — ти току-що научи защо нито един пациент не е умрял някога на операционната маса на доктор Обри. Благодарение на фиктивното подаване на газ от екипа на Обри някой от реанимацията ще обяви господин Ейбрахамиан за починал след операцията.
— Искате да кажете, просто заради егото на Обри? — удивено попита Барни.
— Не — възрази Липсън. — Том не е толкова дребнав човек. Но можеш да си представиш колко бумащина си спестява по този начин… въпреки че обикновено аз правя това вместо него. Всичките проклети смъртни актове, болнични документи, формуляри за застраховки… тези бюрократични щуротии отнемат часове. Сега работата ще я свършат момчетата от следоперационната. И тъй, днес ти научи нещо, а амиго?
— Да — каза Барни, — научих, че не искам да ставам хирург.
Точно преди края на четвъртата им и последна година младши лейтенант Палмър Талбот прелетя от Калифорния до Бостън по специална тарифа за военни, използвайки услугите на „Юнайтед Еърлайнс“. Седмица по-късно той можеше да прехвърчи същото разстояние и без самолет — толкова беше замаян от неочакваната нежност, с която го посрещна Лора — опияняваща като силно вино.
От своя страна Лора беше щастлива, че в пиесата ѝ присъства герой извън операционния театър — мъж, чиито качества тя уважаваше и който се отнасяше към нея не като към една от многото сексуални люлки на медицинската въртележка.
Палмър беше решил да посвети годините си в армията, за да учи. Бяха го приели във военната езикова школа в Монтерей, където беше започнал да изучава китайски. Това означаваше още една година в армията, но тогава си мислеше, че си струва, особено след като Лора се беше държала толкова хладно и безразлично.
Онази Лора, която имаше сега, предпочиташе да седи край камината в дома му на „Бийкън стрийт“ и да разговаря за всичко друго освен за медицина.
Тя си казваше на себе си, че е забравила колко е ерудиран, как внимателно я слуша… и колко е нежен. Убеждаваше се, че на света няма човек, който да я обича като Палмър Талбот. Колко глупаво беше постъпила, когато рискува да го загуби със самодоволната увереност, че още не е срещнала негова милост бъдещия си съпруг. А сега беше решила, че не ще лекар, и толкоз.
Опита се да не го притеснява с дълбоката болка, която все още я терзаеше заради разпадането на семейството ѝ. Раздялата беше станала още по-категорична, когато през 1961 година — по-точно през месец януари — Съединените щати прекратиха всякакви дипломатически отношения с правителството на Кастро. И след това нашествието в „Залива на свинете“, предприето от кубински емигранти и целящо „освобождаването“ на тяхното отечество, сведе отношенията между двете страни от състояние на пълна откъснатост до открита враждебност.
— Сега не бих могла да видя Луис, дори и да искам — заяви Лора с кисела усмивка.
— Е, всъщност би могла — предложи Палмър. — Все още е възможно да отидеш в Мексико и оттам да хванеш самолет до Куба.
Лора го погледна и се опита думите ѝ да прозвучат решително: