— Нямам никакво желание да посещавам Куба, Фидел или баща си.
— Не си ли получавала вест от него, откакто замина?
— Няколко мили писъмца. Дори не си направих труда да им отговоря. Трябва да е нещо повече от un poco loco62, щом реши да става революционер на тази възраст. Твърди, че най-голямата му цел в живота е да отида при него в Куба и да работя там като лекар.
Палмър поклати глава.
— Четох някъде, че хората на неговата възраст правят разни странни неща — нещо като климактерийна лудост. Дори да искаш, не бих ти позволил да отидеш при него.
— Не се безпокой, няма такава опасност. Нито пък ще последвам майка ми в нейното религиозно уединение.
— Как е тя, между другото?
— О, разговаряхме няколко пъти по телефона. Казва, че е крайно щастлива, откак намери своето „призвание“… както благочестиво се изрази тя. Мисля, че се надява да я посетя, но аз никак не съм склонна да посетя една майка, която предпочита да бъде „сестра“.
Той я докосна по рамото.
— Знам какво ти е минало през главата.
— Едва ли. Нали разбираш, покрай двамата ми умопобъркащи родители започнах да се страхувам, че и аз ще се смахна.
Палмър се усмихна.
— А какво ще кажеш да се смахнеш по мен?
— Мисля, че това вече е станало — отвърна тя и го прегърна.
Сега имаше добра възможност армията да го изпрати обратно в Бостън. Въз основа на ЗОНО (Закон за образованието в националната отбрана) той можеше да приключи последната си година, посещавайки курс по далекоизточни езици за напреднали в някой „реномиран колеж или университет“. И тъй като армията признаваше Харвард за „реномиран“, той беше дошъл да разговаря за програмата им с директора Саймън Риарчик.
А също и да разбере как стоят нещата с Лора.
В нощта преди заминаването си, докато лежаха прегърнати до камината, той рече:
— Виж, Лора, аз наистина искам да се върна тук и да уча, но не мога да се примиря с онова, което Шекспир нарича „да живея в крайните квартали на любовта ти“. Зная, че не си готова за брак. И затова искам да бъде, както ти желаеш, стига само да бъдем заедно… имам предвид да живеем заедно.
Лора го погледна за миг и после каза:
— Палмър, момичето, което не вярваше в брака, вече не е тук. Всъщност си мисля, че „Лора Талбот“ звучи доста добре.
— Не вярвам на ушите си. Да не би да искаш да кажеш, че си готова да станеш доктор Лора Талбот.
— Не — отвърна тя със закачлива усмивка, — ще бъда госпожа Талбот, но доктор Кастелано.
— И ти наистина ще се омъжиш за този самодоволен глупак?
— Мислех, че харесваш Палмър — възрази тя.
— Виж какво, аз харесвам и Елвис, но това не означава, че трябва да се омъжиш за него. Правиш това, защото изведнъж си си въобразила, че си напълно сама, а Палмър се явява като крайна спирка по линията на най-малкото съпротивление.
— Барни, той ме обича.
— Знам, Лора, ни най-малко не оспорвам това. Онова, което се питам, е дали дълбоко в себе си ти наистина го обичаш.
24.
В живота на всеки четвъртокурсник в Медицинския има период на най-дълбока криза.
Докато завършва последните няколко „факултативни“ практикума, отдавайки се малко повече на хирургията или вътрешната медицина, в случай че възнамерява да става резач или бълха, той внезапно поглежда към календара и установява, че през месец юли същата година ще му бъде връчена официално титлата доктор но медицина.
В този момент на остро и болезнено осъзнаване той разбира, че ни най-малко не е готов да стане лекар. По дяволите, казва си той (или „А стига, бе“ специално при Сет Лазаръс), хората ще си мислят, че знам какво правя. Ще се надяват да разбера какво им има… и да ги излекувам. Как ще се справям с това?
Сега, поглеждайки назад, дните на досадната „мръсна работа“ ти изглеждат като изгубения рай. Колко безкрайно по-хубаво беше да се носиш нагоре-надолу по стълбите и да държиш разни скоби, докато оперира някой друг. Най-много да се прибереш с чифт отекли крака. Но пък съвестта ти беше винаги чиста.
Да вършиш мръсната работа, означаваше да правиш всичко друго… но не и да поемаш отговорност. Тогава все още не си длъжен да бъдеш безпогрешен.
Някои, които успеят да преодолеят тази криза, остават с искреното съзнание, че никога няма да научат достатъчно. Но тази откровеност не ги предпазва от страданията на пациентите им. И най-накрая, след десет-двайсет години напрежението става твърде голямо и сърцата на някои от тях, метафорично казано, се разбиват… а понякога дори и в чисто физически смисъл.
И после те стават представители на онзи биологически вид, известен под наименованието „повреден доктор“ — евфемизъм за лекар със съсипана душа.