— Е да, но брат ми Уорън е в Колумбийския юридически…
— Но той си живее там с някакво момиче, нали? Не те е поканил да си играете на неразделна дружба.
— Хайде, Бен, Ню Йорк е столицата на света. Става за психиатрия не по-малко от Бостън и освен това…
— Освен това… той е на двеста и четирийсет километра от Лора Кастелано.
— Какво общо има това?
— Хайде стига, Барн. Откакто тя е официално сгодена, ти си в отвратително настроение.
— По дяволите, той просто не я заслужава!
— Всички хора мислят така за сестрите си… а предполагам, след време и за дъщерите си. Никой не е достатъчно добър за тях. От всичко, което чувам, господин Талбот си го бива и туйто.
— Така е — призна Барни, — нищо не мога да кажа против него, освен че не е подходящ за нея.
— А ти се чувстваш толкова съпричастен, че не искаш да се мотаеш наоколо и да я гледаш как страда, след като сапуненият мехур се пукне.
Барни понечи да му възрази остро, но се възпря. По лицето му премина изнурена усмивка.
— Боже, Ландсман, боли ме да го кажа, но ти май удари точно в целта.
— Е — призна Бенет, — може би влагам и егоизъм. Мислех си, че, ако и двамата сме в Бостън, ще можем да живеем в един апартамент и може би ще си сменим състезанието по изпълнение на наказателни удари с нещо по-възвишено, като например с броя на съблазнените девойки. По дяволите, не искам да ходиш в Ню Йорк и да те загубя.
Барни вдигна глава и се усмихна.
— Тогава да сключим брак, Бенет.
— Не мога, Барни. Ти не си евреин.
Барни беше сигурен, че е получил сърдечна криза.
После психиатърът в него се обади и той разбра, че смъртта е просто въображаемо изпълнение на скрито желание.
Истината беше, че е вцепенен. И това беше така, защото тази сутрин той щеше за пръв път да дефилира като невролог с документиране на изследването, анализ на симптомите и диференциална диагноза на истински пациент. В състава на екзаминаторите освен всички други беше включен и професор Клифърд Маркс, световноизвестен невролог и безмилостно взискателен преподавател.
Различните симптоми, които Барни така ревностно анализираше, говореха, че представяният от него пациент ще оцелее. Терзаеше го само въпросът, дали и той самият ще оцелее.
Стигна до четвъртия етаж точно когато внушителният и с побелели слепоочия професор Маркс излизаше от асансьора, заобиколен от група студенти и стажанти.
Размениха си формални поздрави, а после старшият консултант ги поведе към неврологичното отделение. Мястото не беше приятно. Болните по леглата, изглежда, бяха разделени на два лагера. Те или трепереха конвулсивно, или лежаха във вцепенение.
Най-накрая стигнаха до леглото на господин Алдо Морети, оплешивяващ мъж на средна възраст, който на пръв поглед не беше за това отделение. Въпреки че краката и ръцете му бяха в превръзки, той очевидно можеше да движи крайниците си без признаци на парализа или конвулсивно треперене.
Морети се зарадва, като видя толкова много доктори, дошли да отдадат почит на очарователните му симптоми, и топло посрещна новите поклонници.
Когато всички се събраха, професор Маркс кимна към Барни.
— Добре, Ливингстън, да чуем какъв е проблемът?
Барни се обърна към групата и извади един голям плик с официални документи и множество лични бележки.
Тъкмо щеше да започне когато пациентът му се намеси с жизнерадостен поздрав:
— Здрасти бе, Барни. Как си тая сутрин?
— Добре, добре. Благодаря ви, господин Морети — промърмори той.
И след това отново насочи вниманието си към подготвения текст. Морети пак го прекъсна, този път обръщайки се към останалите хора в бели престилки:
— Миналата нощ това хлапе беше страшно уморено и ми призна, че едва държи очите си отворени. Ако не се чувствах толкова отвратително, щях да си ида вкъщи и да го оставя да се наспи.
— Хм, да — забеляза професорът. И после добави: — Продължете, Ливингстън.
Барни се изкашля и започна да излага фактите:
— Болният е от мъжки Пол, четирийсет и две годишен, търговски директор…
— Абе, работата ми е свързана с камионите — отбеляза Морети. — Имам автопарк — след което се обърна към Барни и го подкани: — Давай, момче, давай.
Барни продължи:
— Миналата недели той поканил сватовете си на обяд и сготвил голяма тенджера със спагети…
— Колко пъти трябва да ти казвам, Барни, че беше фиде?
Барни събра кураж и едва тогава скастри този, който беше почти два пъти по-възрастен от него:
— Господин Морети, ще ви бъда признателен, ако просто ме оставите да завърша. Ако имате да добавите нещо, ще го направите по-късно.