— Господа, ако се вгледате в лицето на болния, ще откриете съвсем лека асиметрия. Освен това ще забележите, че лявото му око е малко по-нагоре от дясното. Това ние наричаме лек неврологичен признак.
Студентите бяха надлежно впечатлени, но не можаха да разберат накъде ги води Маркс.
— Сега, ако може, да задам няколко въпроса на господин Морети.
— На мен? — рече болният, а егото му политна от възторг. — Питайте, каквото искате.
— Можете ли да си спомните вашето раждане?
— Разбира се — отговори Морети, — дванайсети февруари.
— Не — прекъсна го Маркс. — Говоря за обстоятелствата около вашето раждане. Спомняте ли си майка ви да е споменавала за някакви затруднения?
Морети помисли малко и след това рече:
— Да бе, да. Май че се наложило да ме вадят с ония щипци.
— Предположих това — заключи Маркс с лека усмивка на задоволство. После се обърна към студентите:
— Раждане с форцепс, лицева асиметрия… — той посочи лявата страна на главата на болния. — Съдейки по това, че той се обръща надясно по време на пристъп, мозъчното поражение трябва да е тук. С дължимото уважение към заключението на Ливингстън аз все пак мисля, че си имаме работа с темпорална епилепсия, което може да бъде потвърдено с ЕЕГ.
Той се обърна към лекаря от отделението и каза:
— Джордж, от този момент поемаш топката. Ако се окажа прав, ще започнем с дилантин.
Докато Маркс и групата от негови поклонници се придвижваха към следващата неврологична енигма, професорът се обърна към Барни:
— Проблемът не беше лек, Вие свършихте чудесна работа. Много лошо, че се насочвате към психиатрията. Трябва да станете истински лекар.
Фармакологията, макар и да се претупваше набързо, наред с последните предклинични занятия беше дисциплина, която можеше да предреши успеха или провала в медицинската кариера.
Въпросът не беше само в изучаването на състава на безброй лекарства, тяхното действие, употреба и противопоказания, защото всичко това можеше да се намери в някой скъпо подвързан справочник зад бюрото на лекаря. Проблемът беше по-скоро в способността на лечителя да предписва наистина добри рецепти и по този начин да печели сърцата и да влияе на умовете.
Нито един пациент няма да се почувства спокоен, ако не получи някаква рецепта — онзи малък документ с тайнописна драсканица доказва, че лекарят наистина проявява загриженост.
Барни имаше свое мнение, което донякъде неблагоразумно сподели с професор Морис Коен.
— Това е нещо като награда, нали? Тоест пациентът се чувства някак си отблъснат, ако не му дадеш нещо осезателно. Нещо като сувенир или залъгалка.
— Прощавайте, Ливингстън, но можете да проявите малко повече уважение към научното изследване. Нима бихте определили ваксината срещу детски паралич или пък пеницилина като залъгалки?
— Моля ви, сър — каза Барни, преминавайки към бързо отстъпление, — не става дума за неуважение. Но не е ли вярно, че понякога едно толкова, обикновено лекарство, като аспирина, придружено от съответната фантастична терминология, може да действа като фалшиво средство за успокояване на пациента. Самата рецепта често кара болния да чувства, че започва да се възстановява от секундата, в която тя попада в ръцете му. Мисля, че има литература в подкрепа на тази теза.
— Но — отвърна рязко Коен в защита на своята тъй важна дисциплина, — добрият лекар най-напред трябва да е в състояние да определи дали болестта на пациента е психосоматична.
Един вътрешен глас в Барни крещеше: „Затвори си устата, идиот такъв — този курс ти е необходим, за да си вземеш проклетия кетап.“
Професор Коен вече беше усетил, че Барни има да каже още нещо.
— Моля, моля — придума го той саркастично. — Можете спокойно да продължавате с диалога. Кажете какво имате наум, каквото и да е то.
— Ами добре — рече Барни с попресилено покорство. — Става дума за това, че психо-физиологичните симптоми са все пак симптоми, които се нуждаят от лечение.
А после побърза да умилостиви своя наставник:
— Както често казвате, сър, „за всяка диагноза има доза“.
Професорът заприлича на котка, която току-що бяха погалили.
— Тъкмо на място, Ливингстън. А сега да се върнем на темата — замърка той. — И така, господа, да видим сега съкращенията.
Коен продължи да разяснява защо лекарите все още продължават да пишат рецептите с латински съкращения.
— В продължение на векове това е бил универсалният език в медицината. В действителност латинският е бил и езика, на който се е преподавало.
Но Барни си мислеше, като този път се постара да не го казва: „Това са пълни глупости! Учат ни да пишем на латински само за допълнение към нашия мистичен ореол. Пациентът не може да преведе qid (quarter in die) като «четири пъти на ден», а р. с. (post cibum) като «след ядене». И по този начин се чувства в ръцете на велик лечител.“