Той се втурна да каже на Лора.
4.
През втората половина на мача Мидууд — Ню Утрехт маркьорът натисна един бутон. В салона прозвъня звънец, който влезе в аналите на историята. Защото бе последван от съобщението:
— Смяна в отбора на Мидууд. Номер десет, Ливингстън.
Публиката нехайно аплодира. А някой нададе боен вик:
— Давай, Ливингстън!
В последните четири минути момчетата от отбора на Ню Утрехт бяха станали небрежни. Барни успя да хване един пас и мина в атака към другата половина на игрището, като накрая подаде топката на капитана на отбора Джей Акселрод, който вкара кош. После, когато до края оставаха само четиридесет секунди, един играч от противниковия отбор се хвърли към Барни и си спечели наказателен удар. Застанал на чертата, Барни пое дълбоко въздух. Толкова често се бе виждал на тази линия през лятото в Рийс Парк. Сега беше наистина. Внимателно се прицели… и улучи коша: първите му точки за отбора.
Лора събра ръце на фуния пред устните си и извика:
— Страхотен удар, Барни!
След мача, докато се къпеха на два съседни душа, Джей Акселрод поздрави Барни за играта му и вмъкна:
— Тази Лора Кастелано сигурно е единствената представителка от клуба на твоите почитатели. Гаджета ли сте?
— Ами, не — изгъргори Барни и пропусна малко топла вода в гърлото си. — Защо питаш?
— Ще ми се да я поканя да излезем.
— И какво те спира? — запита Барни.
— Знам ли — отвърна изненадващо притеснен капитанът на баскетболния отбор на Мидууд. — Ами тя е толкова красива и…
— Искаш ли да те запозная? — предложи Барни.
— Леле, сериозно ли, Ливингстън? Страшно ще ти бъда благодарен!
— Не е проблем, Джей. Тя чака отвън. Може да излезете още довечера.
— Не, не, Барн.
— Защо?
— Трябва първо да се подстрижа.
Докато пътуваха към къщи, Барни разказа на Лора за честта, с която щяха да я удостоят. Тя се засмя.
— Сузи Фишмън дойде при мен след мача и ме помоли да я запозная с теб.
— Сузи Фишмън? — ококори се Барни. — Тя е едно от най-готините момичета в училището. Защо иска да се запознае с мен — аз вкарах само един кош!
— Мисли, че си те бива.
— Така ли? Сериозно? Удивително е какво може да направи един екип на отбора на Мидууд, нали, Кастелано?
— О — усмихна се тя, — това ли е всичко, което можеш да предложиш?
Вдъхновен от лъскавия си нов баскетболен екип, Барни се втурна да завладява сърцата на мажоретките от отбора на Мидууд.
Момичетата обядваха заедно и се надпреварваха да се хвалят с еротичните си преживелици. Ако имаше дори зрънце истина в разказите им по време на рибните сандвичи с мляко, във Флатбуш, ако не и в целия Бруклин, нито едно момиче над шестнайсет години не беше девствено.
Лора излизаше редовно с Джей Акселрод, откакто Барни ги бе запознал. Двамата бяха толкова хубава двойка, че Барни често на шега ги наричаше „мистър и мисис Мидууд“.
Същата зима Лора направи решителна крачка. Вместо да се кандидатира за председател на малките класове, тя поведе кампания за финансов отговорник на училището — трета по степен длъжност.
— Кастелано, ти съвсем откачи. Когато се разчуе, че една второкурсничка се е кандидатирала за финансов отговорник, ще станеш за посмешище на Мидууд.
Лора се усмихна.
— Чудесно. Може да се присмиват, но поне ще говорят за това — което значи, че ще бъда известна.
— Божичко — възкликна Барни с неприкрито възхищение, — за това наистина се иска много смелост!
— Виж, Барн, баща ми винаги казва: „Si quieres ser dichoso, no estes nunca ocioso18.“
— Което значи?
— Което значи „Животът е игра за смелите“!
По време на усилена тренировка една седмица преди съдбоносната игра срещу най-големия враг на Мидууд — Мадисън Хай, Джей Акселрод се подхлъзна и падна, като силно си навехна глезена. Докторът каза, че ще трябва да минат поне десетина дни преди изобщо да може да си надене маратонките.
На следващия ден следобед, докато Барни се бършеше с хавлиената си кърпа след тренировката, Дъг Нордлингър се приближи и небрежно подметна:
— Утре вечер ще играеш в основната петорка, Ливингстън.
В основната петорка! Невероятно! Прекалено хубаво!
Едва дочака да се прибере вкъщи.
— Трябва да дойдеш, татко — помоли той по време на обяда. — В петък вечер е и на другия ден няма да ходиш на работа. А и може би това ще бъде най-голямата чест в живота ми.
— Съмнявам се — снизходително каза Харълд. — Но добре разбирам вълнението ти.
— Ще дойдеш, нали, татко? — отново запита Барни.
— Разбира се — каза Харълд, — не съм ходил на баскетболен мач от години.