Този петък Барни изтрая часовете в училище като зомби и единственото, за което мислеше, бе точно колко минути остават до седем часа.
След последния звънец той отиде в празния салон да потренира още половин час стрелба с топката, след това се отби в „При Джордж“, за да се подсили със сандвич и кола.
В шест часа, когато другите запристигаха в съблекалнята, той беше вече облечен и седеше на пейката с ръце върху коленете си, опитвайки се да си внушава, че е напълно спокоен.
— Хей, Ливингстън — извика нечий хриплив глас. — Имам страхотна новина. Кракът на Акселрод бил много по-добре, така че отговорността за довечера слиза от плещите ти.
Барни стреснато отметна глава назад, като че някой му бе зашлевил силен шамар. Беше слабоумният израстляк Санди Лийвит с идиотска гримаса на лицето.
— Хе, Ливингстън, върза се, нали?
— Да ти го туря, Лийвит — нервно се тросна Барни.
„Мадисън“ първи излязоха под шумните приветствия на почитателите си, които бяха изминали две мили, за да дойдат да гледат традиционната битка на „Бедфорд авеню“. Малко по-късно Джей Акселрод (по екип, но с патерица) изведе отбора на Мидууд на игрището; гредите се тресяха от виковете на публиката, мажоретките правеха кръгове, а сърцето на Барни всеки момент щеше да изхвръкне.
Те започнаха бързо да загряват. Барни хвана една рикоширала топка и я поведе, за да изпълни удар. Хвърли поглед към препълнените трибуни. Баща му все още не беше дошъл.
Загряването продължаваше. Почти беше дошло време за мача. Барни отново тайно погледна към зрителите. Лора беше там — и Уорън до нея. Слава Богу! А татко, къде бяха мама и татко?
Чу се звънецът. Двата отбора си седнаха по пейките, само стартовите петорки останаха прави и съблякоха горнищата на анцузите си. Пръстите на Барни трепереха, докато се разкопчаваше.
Участниците се подреждаха, а високоговорителят ги представяше:
— … и номер десет, Ливингстън.
Той отново погледна — само Уорън и Лора. Родителите му още не бяха дошли.
— Дами и господа, моля станете, за да засвидетелстваме уважението си към знамето.
Барни постави дясната си ръка в патриотичен поздрав върху лявата страна на гърдите си и усети неудържимото туптене на сърцето си.
— Започвайте!
Пронизителното изсвирване на съдията събуди състезателя у него. Забеляза защитника на „Мадисън“, който наперено дриблираше наблизо. За секунда Барни се втурна напред, отне топката и се спусна като стрела към другата част на игрището.
Беше съвсем сам, когато стигна под техния кош. Дишай, Ливингстън, напомни си той, не се разсейвай и се прицели внимателно. Изчака още една секунда и… кош!
Краката му се подкосиха от щастие.
„Мидууд“ водеха с три попадения, когато „Мадисън“ поискаха таймаут. Докато двата отбора стояха скупчени около пейките си, Барни отново погледна към трибуната. Само Лора и Уорън!
Да не би да са катастрофирали? Не, баща му не шофираше. Освен това Уорън беше тук. В почивката те се оттеглиха в съблекалнята и засмукаха портокалови резени. Барни се облегна на шкафа си, целият плувнал в пот. Четиридесет минути по-късно играта завърши — „Мидууд“ водеше с шест точки, Барни беше отбелязал общо тринайсет.
Вместо да тръгне към съблекалнята заедно с другите, той бавно се упъти към Лора и Уорън.
Лора заговори първа.
— Баща ми не го пусна да дойде.
— А?
— След обяда нашият татко почувства болка в гърдите — обясни Уорън. — И д-р Кастелано дойде да го прегледа.
— Какво му е?
— Татко смята, че вероятно е нещо от храната — добави бързо Лора. — Но го накара да си легне, за всеки случай — после се опита да смени темата: — Беше фантастичен, Барн. Бас държа, че снимката ти ще се появи в „Аргус“.
А Уорън добави:
— Ще запомня всичките ти страхотни удари, докато съм жив.
— Да, добре — разсеяно каза Барни и отиде да си взе ме душ.
На другата сутрин Луис закара съпротивяващия се Харълд в „Кингс Каунти“ да му направят електрокардиограма. Харълд се бе съгласил да дойде само при условие, че Естел не ги придружава. („Ти вече се разтревожи от нищо, скъпа.“)
По-късно, докато пушеше нервно, Харълд чу Луис и кардиолога да обсъждат резултатите, мърморейки нещо за Р- и Q-вълни.
Най-после Луис дойде и помогна на Харълд да се качи в колата.
— Е? — попита Харълд, като се опита да прикрие вълнението си. — Не е ли лошо храносмилане? Аз, изглежда, съм предразположен към него след всичките тия години войнишка храна.
Луис не отговори веднага. После отбеляза:
— Харълд, изследването показва, че имаш аритмия. Това значи…
— Знам гръцки, Луис. Един вид нарушено темпо. Сериозно ли е?