— Ами и да, и не. Може да е изолирано физиологично явление, което не значи нищо. Или предупредителен сигнал за някакъв вътрешен патологичен процес.
— Това е само надуто многословен начин да кажеш, че не знаеш.
— Е добре, Харълд, не знам. Но тъй като и ти не знаеш, предлагам да започнеш да се грижиш повече за себе си и редовно да се преглеждаш. Може да намалиш цигарите като начало.
— Те ме успокояват.
— Само си мислиш, че е така, приятелю. Никотинът е наистина отровен алкалоид и е всъщност стимулант. Мога да те уверя, че няма да ти навреди, ако пушиш по-малко.
Когато колата наближи „Линкълн плейс“, Харълд попита:
— Какво ще кажеш на Естел?
— Не мислиш ли, че трябва да ѝ кажа истината?
— Ти вече призна, че не знаеш със сигурност.
— Може ли поне това да ѝ кажа?
— Както желаеш, Луис — отвърна шеговито Харълд, — иди и раздрънкай на цял Бруклин несигурностите в професията си.
Но в момента, когато Луис паркираше колата, Харълд се обърна към него и твърдо каза:
— Но няма причина да безпокоим децата.
— Съгласен съм, Харълд. Не бива излишно да ги натоварваме сега, когато са прекалено заети преди всичко да пораснат. Но бих искал ти самият да се обезпокоиш малко и да запомниш какво ти казах.
Барни се опита уж случайно да засегне темата.
Докато пътуваха в тролея в понеделник сутринта, той вдигна поглед от учебника по химия и запита сериозно (с небрежен тон, който дълго бе упражнявал):
— Правиш ли го с Джей Акселрод?
— Не е твоя работа.
— Значи го правиш.
— Не, това значи, че не е твоя работа. Все пак защо питаш?
— Ами… — объркано започна той — някои от момчетата в отбора…
— Отбора по баскетбол? Единствените голи жени, които тия тъпанари са виждали, са статуите в Бруклинския музей и съм сигурна, че с радост биха ги поопипали, за да разберат кое какво е.
Е, да — засмя се Барни. — Понякога наистина преувеличават, нали?
— Не само те, Ливингстън. Чувам, че разправяш на ляво и надясно в училището, че си спал с три мажоретки. Вярно ли е?
— Напълно, Кастелано, напълно вярно.
— Искаш да кажеш, че наистина си го направил?
— Не, но признавам, че съм се хвалил с това.
В действителност Барни уверено напредваше в задоволяването на своите безспорни сексуални потребности. На втората среща с Манди Шърман тя му позволи да я целуне за лека нощ. На третата, докато разменяха милувки на последния ред в театър „Савоя“, му разреши да пъхне ръка под пуловера ѝ.
Мили Боже, помисли си Барни, едновременно развълнуван и неспокоен, ето това е! Следващия път трябва да съм готов.
Но как? Не можеше просто да влезе в аптеката на мистър Лоуенстийн на „Ностранд авеню“ и да поиска един презерватив. Аптекарят сигурно ще каже на родителите му или по-лошо — ще му се присмее. Не, налага се да го направи по-дискретно и на чужда територия.
И така, една събота следобед, когато двамата с Уорън бяха отишли в центъра да гледат филма и театралната постановка във „Фейбиън Фокс“, Барни се огледа за някоя достатъчно голяма и обикновена аптека. Уорън се зачуди, като гледаше как брат му щъка нагоре-надолу по „Фултън стрийт“ без никаква видима причина. Но не смееше да постави под съмнение нищо, което правеше неговият идол.
Когато стигнаха до широка стъклена врата, Барни спря.
— По дяволите!
— Какво има, Барн?
— Какъв съм тъпанар! Облякъл съм си горнището на екипа.
— Не те разбирам. Какво от това?
— Ами такова — Барни посочи нервно и възбудено лявата страна отпред на гърдите си, където беше избродирано името му със сини печатни букви. — Това ще ме издаде. Веднага ще разберат кой съм и откъде съм. Може би е по-добре ти да отидеш.
— За какво бе, човек?
Барни отведе брат си настрани, където не можеха да ги подслушват.
— Виж, Уорън, искам да направиш нещо много важно за мен.
После той му даде ясни указания какво да търси и ако не е изложено, как да попита за него. Даде му банкнота от пет долара, леко навлажнена от стиснатата му в юмрук ръка.
— Но, Барни — запротестира Уорън, — аз съм само на дванайсет. Няма да ми разрешат да купя такова нещо.
— Абе, гледай сега, това е центърът. Хиляди хора влизат и излизат оттук всеки ден. Може да те помислят за джудже. Сега иди и го направи.
Брат му влезе неохотно в аптеката, а Барни закрачи напред-назад със сериозна физиономия, като се молеше да не го видят и хванат на местопрестъплението някои приятели на майка му и баща му, които събота следобед пазаруваха в близкия универсален магазин. След няколко минути Уорън се появи с бял пакет в ръце.
— Защо се забави толкова много? — раздразнено попита Барни.
— Божичко, Барни, попитаха ме хиляда щуротии — какъв номер, какъв цвят. Не знаех какво да правя.