— И какво стана накрая?
— Понеже не знаех, взех по един от всичките.
— Много проницателно — въздъхна с облекчение Барни и прегърна по-малкия си брат. — Гордея се с теб, малкия!
По това време смятаха Лора за образец на добро поведение и дори много от по-големите момичета търсеха съветите ѝ по най-различни въпроси — от гримиране и момчета, до „как да се справим с трудни родители“. Но Лора не харесваше тази своя роля. Не ѝ се щеше непрекъснато да утешава, да съветва и да успокоява други разтревожени момичета.
Защото как би могла да изпълнява ролята на родител, без изобщо да е познала лукса на детството?
Това лято семействата Ливингстън и Кастелано отново наеха къща на морския бряг. Но само Уорън отиде с тях.
Луис беше уредил на дъщеря си да помага на сестрите в болницата, за да опознае трудностите на медицинската професия. През седмицата тя и баща ѝ пътуваха заедно от „Линкълн плейс“, а в петък късно следобед се вливаха в потока нагорещени коли, които излизаха от задушния град и се носеха към живителния морски бриз на брега.
Още с пристигането Лора обличаше банския си костюм и се хвърляше във вълните в опит да се пречисти от болката и страданието, с които бе принудена да се сблъсква пет дни в седмицата.
Междувременно Барни беше в Адирондакските планини, за да работи като надзирател в лагера „Хайауата“ на Дъг Нордлингър — предприятието, което докарваше основните приходи на треньора. То беше също и уникална възможност за Дъг да държи заедно най-добрите си баскетболисти. Вземаха по някакви си седемдесет и пет долара за цялото лято плюс някой бакшиш от родителите. („Абе като се похвали някое хлапе, че си прекарва добре тук, баща му веднага ще ви набута някоя стотачка.“)
В отряда на Барни имаше осем-деветгодишни момчета, седем от които нормално агресивни. Осмото беше едно болезнено затворено в себе си същество на име Марвин Амстердам, когото останалите подритваха като футболна топка, понеже на няколко пъти беше подмокрил леглото си.
Марвин беше единствено дете, понесло унижението да чуе, че никой от родителите му не желае да се грижи за него след развода. Стегнали му багажа и го изпратили в пансион, като му разрешили да посещава майка си или баща си само за коледната или великденската ваканция. Почти веднага след като свършила учебната година, Марвин отново бил изпратен на заточение, този път в лагер „Хайауата“, където все по-често мечтаеше да стане невидим, та другите деца да не го забелязват.
Като капак на всичко беше безнадеждно слаб във всички спортове. В лагера винаги го избираха последен, а в училище просто не го включваха в игрите.
Барни поговори с Джей Акселрод за проблемите на Марвин, докато си пиеха бирата една вечер в лагера.
— Не можем ли да направим нещо да му помогнем? — запита Барни.
— Виж к’во, стари приятелю — отвърна Джей, — аз съм главен надзирател, а не главен лекар. Сериозно те съветвам да не се сближаваш много с това хлапе. Той е осъден да си остане пубертет до края на живота си.
Барни вървеше към бараката си покрай пеещи щурци и проблясващи светулки и мислеше. „Джей може би е прав, Марвин има нужда от професионална помощ. Но все пак ми се ще да можех да направя нещо за него.“
Ясно е, каза си той, че момчето не може да стане никакъв баскетболист, освен това за месец и половина така или иначе няма как да се научи. Но защо не, да речем, тенис? Така поне ще се чувства по-малко пренебрегнат.
И така, късно следобед в занятието, озаглавено „Свободни игри“ (което означаваше и неофициални тренировки за баскетболистите на „Мидууд“), Барни започна да учи Марвин Амстердам на изкуството да владее топка и ракета.
Отначало учуден, но после преизпълнен с благодарност, Марвин напрягаше всички сили, за да заслужи вниманието, което така ненадейно му бе отделено от тази нова героична фигура в живота му. След две седмици той играеше доста сносно. А в последните дни на лятото Марвин Амстердам вече биеше едно-две момчета от своята група.
Барни писа на Лора:
„Треньорът е побеснял, понеже съм ограничил тренировките, за да се занимавам с хлапето. Но мисля, че да помагам на Марвин да придобие увереност в себе си, ми доставя по-голямо удоволствие от всичко, което съм правил досега.“
Мистър Нордлингър не беше единственият разгневен заради несъобразеното насочване на вниманието на Барни към един от лагерниците. През уикенда за родителски посещения другите момчета разказаха на семействата си как техният отговорник си имал любимец. В резултат Барни получи само четиридесет долара от родителски дарения.