След като проведе сърдечен разговор с майката и бащата на Марвин (с всеки от тях поотделно) и им загатна, че техният син истински се нуждае от професионална помощ, за първи път от години двамата постигнаха съгласие по едно нещо, а именно, че на Барни не му липсва дързост, щом е седнал да им казва как да си възпитават детето.
Това лято не беше от най-прекрасните в живота на Барни. Всъщност той се утешаваше единствено с това, че е успял да намери време да прочете „Тълкуване на сънищата“ от Фройд. Докато пишеше на Лора, у него се зароди чувство, което можеше да се оприличи само така — да отвориш врата, скрита зад картина на Дали и да откриеш нов свят — подсъзнателното.
Иначе единствените светли мигове за Барни бяха ежеседмичните писма на Лора. Но дори пощата носеше известно разочарование, тъй като винаги имаше писмо и за Джей Акселрод.
Барни не беше разочарован, когато настъпи последният ден и той слезе от автобуса на централната автогара. Повечето момчета от неговия отряд се озоваха в топлите прегръдки на родителите си. А за Марвин дойде една временно наета детегледачка и той не бързаше да отиде при нея. Момчето отчаяно търсеше за какво да подхване разговор с Барни само и само да отдалечи раздялата.
Барни изчакваше търпеливо.
— Да не ми загубиш адреса, чу ли? Обещавам да ти отговоря на всички писма.
Стиснаха си ръцете, а Марвин не искаше да го пусне.
Най-накрая нетърпеливата детегледачка сграбчи малкия си повереник и го отведе. А Барни тъжно загледа как момчето изчезна в луксозната лимузина.
Майната им на тия четиридесет долара, помисли си той. Струваше си дори само, за да стисна ръката на хлапето.
Макар и облекчен, че напуска лагера „Хайауата“, когато видя Джей Акселрод и Лора да седят пред портата на дома ѝ, Барни усети как сърцето му се свива.
— При вас май нещата са наистина сериозни — отбеляза Барни веднага след като Джей замина за Корнел за една седмица.
— Май да. Ще му се да се „върже“ някак — тя смутено показа гимназиалната значка на възлюбения си, която стискаше в ръка.
— Ейц! Поздравления по случай годежа. Вие като че сте влюбени, а?
Лора вдигна неопределено рамене и тихо отвърна:
— Така излиза.
5.
В края на първия месец от новата учебна година Лора получи писмо от Джей Акселрод. В него се казваше, че животът в найоркската джунгла осигурявал опитност в духа на Торо19. Имал време да се разхожда дълго и да размишлява и в заключение решил, че узаконяването на тяхната връзка било всъщност несправедливо по отношение на Лора. Тя все още била много млада и следователно би трябвало да излиза и с други момчета, докато разбере какво иска. П. П. Не би ли могла да му върне значката?
— Дрън-дрън-ярина! — процеди Барни. — Един страхливец иска да ти каже да си гледаш работата.
Лора кимна.
— Поне да беше достатъчно откровен да си признае, че го е хванало шубето — тя замълча за минутка и после удари с юмрук по една купчина тетрадки. — По дяволите! Мислех го за по-честен!
— Предполагам, че всички момчета са егоисти и негодници по отношение на момичетата — рече той, за да я утеши.
— А ти, Барни?
— Вероятно и аз. Просто не ми е паднал случай да го покажа.
Барни наистина успяваше да зарадва почитателките си от Мидууд.
От първоначалния сигнал до края играеше като луд, блокираше, подаваше, атакуваше и играеше в защита толкова усърдно, че вдъхновяваше всички останали.
Постиженията му не останаха незабелязани. В края на сезона го избраха за капитан на отбора.
— Ливингстън, ти си правен в рая — радваше се Лора. — Догодина трибуните ще са препълнени с важни клечки. Може да получиш също толкова предложения, колкото и оня лайнар Джей Акселрод.
— Не, Кастелано, ще получа повече.
Все още огорчена и тъжна от раздялата с Джей, Лора се опита да направи политическо самоубийство.
И по един блестящ начин се провали.
Кандидатира се за президент на училището — пост, който никога досега не бе заемало момиче. Спечели, този път почти без никаква помощ от Барни.
И въпреки това за нейна изненада, макар че бе избрана на най-високия пост в „Мидууд“, раната, нанесена върху самочувствието ѝ, не зарасна.
Същата вечер президентката и капитанът се срещнаха в градината на откровен разговор.
Двамата седяха и гледаха сянката на дъба на фона на звездното небе и Барни най-накрая събра смелост да попита:
— Защо, Кастелано?
— Какво защо?
— Когато бяхме малки, последното нещо, което можех да си помисля, бе, че ще се захванеш с политика.
Тогава не ти се въртяха щури идеи да ставаш сенатор или нещо от тоя род, нали?