След минута се върна, стиснал малка гумена топка, розова като дъвка; момиченцето стоеше в средата на градината.
— Как влезе тук? — попита той.
— Прескочих оградата — отговори тя безгрижно. — Хайде, vamo — nos4, хвърли ми една висока.
Объркването на Барни беше разбираемо и той изпусна топката, но Лора ловко я хвана и я запрати обратно към него. Момчето все още бе смутено, тъй като седемгодишният Мъри имаше нужда от помощ, за да се прехвърли през оградата, а Лора я бе прескочила с лекота. След като поиграха половин час, Барни реши, че Лора спокойно може да замести Мъри — всъщност тя го биеше по точки. Той бръкна в джоба си, извади пакет цигари с етикет „Лъки Страйк“ и ѝ предложи една.
— Не, благодаря — отговори тя, — баща ми казва, че имам алергия към шоколад.
— Какво е алергия?
— Не знам точно — призна момичето. — По-добре да попитаме моя рарасitо5. Той е лекар.
Внезапно я осени една идея.
— Защо да не поиграем на „лекар и пациент“?
— Как се играе?
— Ами първо аз те „преглеждам“, после ти мене.
— Нещо ми се вижда скучно.
— Трябва да си събличаме дрехите…
— Така ли? — можеше пък в края на краищата да се окаже интересно.
Приемните часове се проведоха под един стар дъб в долния край на градината на семейство Ливингстън. Лора накара Барни да съблече раираната си ризка без яка, за да провери дали гърдите му са здрави. Това бе извършено с помощта на въображаем стетоскоп.
— Сега си свали панталоните!
— Защо?
— Хайде, Барни, такава е играта.
Той с неохота събу сините си панталонки и остана по долни гащета — вече започваше да се чувства като глупак.
— Свали и тях! — нареди малката лекарка.
Барни плахо погледна през рамо да види дали някой не ги гледа от къщата, и смъкна последния атрибут от облеклото си.
Лора го огледа подробно, като обърна специално внимание на малкото махало между краката му.
— Това ми е кранчето — не без гордост обясни той.
— Повече прилича на пенис — отговори тя с клинична безпристрастност. — Както ида е, добре си. Можеш да се облечеш.
Докато той с удоволствие се подчиняваше, Лора попита:
— Искаш ли сега да играем на нещо друго?
— Не е честно, сега е мой ред да съм лекар.
— Добре.
За секунда тя се съблече напълно:
— Божичко, Лора, какво е станало с твоя… нали се сещаш.
— Аз си нямам такова — някак замислено отговори тя.
— Леле божке! Защо?
В този момент пронизителен глас прекъсна консултацията:
— Бааарнии! Къде си?
Беше майка му, застанала на прага на задната врата. Той припряно се извини и надникна иззад ствола на дървото.
— Тук съм, мамо.
— Какво правиш?
— Играя си е едно дете.
— Кое?
— Едно момиче, казва се Лора и живее до нас.
— А, новото семейство! Попитай я дали иска сладки и мляко.
Едно дяволито личице се подаде от дървесното си скривалище.
— Какви сладки? — запита Лора весело.
— Курабийки и смокинови хапки — поясни мисис Ливингстън усмихната. — Господи, какво сладко момиченце си ти!
Техният детски рай, наречен Бруклин, беше пълен с радостни звуци: дрънченето на тролеите, примесено с песента на камбанките, окачени по приказната колесница на Чичко Добричко. А най-вече смехът на децата, когато играеха стикбол6, пънчбол, та дори хокей на ролкови кънки по улиците.
„Бруклин Доджърс“ не бяха обикновен бейзболен тим, а сбор от забележителни личности — Графа, Пикльото и Попа, които правеха топката на пестил. Дори имаше едно момче, което можеше да бяга толкова бързо, че докато мигнеш, вече се е загубило от погледа.
Сърцата им бяха отдадени на Бруклин.
Та кой го бе грижа, че така и не можеха да бият „Ню-йорк Янкис“?
През 1942-ра обаче беше друго, защото американците все още водеха война на три фронта: в Европа срещу нацистите, в Тихия океан срещу ордите на Тоджо7 и у дома срещу Оу Пи Ей — отговорен изпълнителен орган, назначен от президента Рузвелт да разпределя жизнено необходимите продукти за гражданското население, та войниците да имат най-доброто от всичко.
Така докато фелдмаршал Монтгомъри нападаше Ромел при Ел Аламейн, а генерал-майор Джими Дулитъл бомбардираше Токио, там, в Бруклин, Естел Ливингстън се бореше за допълнителни купони за месо, за да може да подсигури здравето и растежа на двамата си малки синове.
Съпругът ѝ Харълд беше мобилизиран преди една година. Учител по латински в средното училище, сега той се намираше в една военна база в Калифорния и учеше японски. Семейството му научи само, че бил в нещо, наречено „Интелиджънс“8. Това било много подходящо, обясни Естел на двамата си малки синове, тъй като баща им бил всъщност много, много интелигентен.
7
Хидеки Тоджо (1884–1948) — японски генерал — водил военни действия срещу съюзниците по време на Втората световна война — (5.ир.