— Не ставай глупав.
— Тогава защо?
— Обещай, че няма да ме намразиш!
— Никога не мога да те намразя. Хайде, изплюй камъчето.
— Ами — започна тя самоуверено, — но нека си остане само между теб и мен, и тоя дъб. Мислех, че това е най-сигурният начин да попадна в добър колеж — тя направи малка пауза и плахо попита: — Мислиш ли, че съм отвратителна егоистка?
— Стига глупости, амбицията е съвсем нормално човешко чувство — отвърна той. — Та нали, ако Джордж Вашингтон не е бил амбициозен, вероятно все още щяхме да говорим като англичаните. Схващаш ли?
— Не знам. Мама казва, че мъжете смятат амбицията за неприятна у жените.
— Не се безпокой, Лора. У теб никога, нищо не може да бъде неприятно.
За учудване на Барни треньорът отново го покани в лагер „Хайауата“, и то като главен надзирател. По-късно разбра, че това е чест, която върви заедно с капитанското място. (Той дори успя да уреди работа на Уорън като надзирател на по-малките срещу двайсет и пет долара за цялото лято.)
Когато пристигна и се настани в лагера, Барни прегледа списъка с имената на момчетата, които щяха да дойдат, и установи с известно облекчение, че Марвин Амстердам не е между тях. Дали някога отново щеше да го види? И ако се срещнат, дали щеше да бъде на „Уимбълдън“, или „Белвю“?
Във всеки случай това лято нямаше да рискува да си навлече гнева на Нордлингър. Препоръката на треньора щеше да бъде важна за постъпване в колежа.
Като истински аскет Барни прекарваше всеки ден от четири и половина до шест в залата за тренировки с Лийвит, Крейг Русо и две нови протежета на Нордлингър.
Късно една вечер в средата на август телефонът му иззвъня. Лора се обаждаше от болницата.
— Барни, баща ти получи удар.
Кръвта се смръзна във вените му.
— Много ли е сериозно?
— Не могат да кажат със сигурност поне до утре сутринта, но мислят, че ще издържи. Майка ми отиде при твоята майка, която не иска да мръдне от чакалнята. Сякаш се страхува, че нещо непоправимо може да се случи, ако заспи.
— Ще взема Уорън и идваме веднага.
— За Бога, Барн — предупреди Лора, — карай внимателно.
Той събуди по-малкия си брат и отиде да вземе колата на Санди Лийвит. Два часа и четиридесет и пет минути по-късно те спряха на служебния паркинг пред болницата. Братята изтичаха нагоре към сърдечно-съдовото отделение, където майка им ги посрещна, обляна в сълзи. Луис успокои момчетата, че Харълд е вън от опасност.
— В момента той кротко спи и мисля, че ще е най-добре да заведете майка си вкъщи, за да си отдъхне.
— Какво се случи? — настоя Барни.
— Получил, е инсулт — обясни Луис. — Това е кръвоизлив в мозъка в резултат на съсирек в церебралната артерия. Все още е много рано да се говори за пораженията.
— Какви са възможностите? — развълнувано попита Барни.
Луис се опита да го успокои и същевременно да каже истината.
— От минимална загуба на двигателна способност до пълна парализа, включително и афазия. Но трябва да разбереш, че има случаи, когато лекарят просто не може да предсказва. Сега настоявам да заведеш всички у дома.
— Искаш да кажеш, че ти оставаш? — запита в отговор Барни.
Луис кимна.
— Вие сте семейството му, но аз съм неговият лекар.
След седмица Харълд вече можеше да приема посетители и да говори тихо, сливайки думите. Дойде Денят на труда и едно нещо стана болезнено ясно — той беше инвалид. Никога повече нямаше да може да работи.
Естел отиде в учителското пенсионно бюро и се впусна в дълги бюрократични процедури по подготвяне на документите за пенсионирането на съпруга ѝ по болест. Едва тогава разбра колко жестоко ниски са тарифите. Харълд беше преподавал общо тринайсет години и следователно щеше да получава пенсия, достатъчна само за сметката за парното през зимата. Чекът за инвалидност от армията щеше да покрива вноските по ипотеката, но…
Същата вечер тя разкри мрачната, реалност на ситуацията пред Барни и Уорън.
Когато завърши краткото си изложение, тя погледна тъжно към по-големия си син. Барни разбра и без да го молят, пое отговорността на плещите си.
— Няма нищо, мамо, ще започна работа. Свършваме училище в един часа, така че вероятно ще намеря нещо за следобедите и почивните дни.
Естел го погледна с мълчалива благодарност.
Едва тогава Уорън разбра.
— Ами баскетболът? Всеки следобед имате тренировка.
— Знам, Уорън, знам — избухна Барни. — Просто ще трябва да се откажа от скапания отбор, това е!
Барни седеше втренчен в съдържанието на полуотворения си шкаф. Маратонките, шортите, грейката и всички останали спортни принадлежности, които му бяха носили толкова радост през годините. Не можеше да се насили да извади проклетите неща и да ги върне!