Изведнъж чу врявата на бившите си съотборници, които влизаха в съблекалнята. Беше мъчителен момент за всички. Най-накрая Крейг Русо счупи леда.
— Как е баща ти, Ливингстън?
— Немного зле, Крейг. Благодаря, че попита.
После дойде ред на Санди Лийвит.
— Наистина ще ни липсваш.
— И вие на мен.
Недодялан както винаги, Санди добави:
— Ъъ… сигурно си чул вече, че… ъъ… аз съм капитан сега.
Барни се изненада, като видя, че Лора го чака отвън.
— Нямаш ли си държавни дела на главата? — пресилено се пошегува той.
— Просто си помислих, че ще ти бъде приятно да си имаш компания на път към къщи.
— О! — каза той и добави: — Благодаря, Кастелано.
Намираха се достатъчно почасови работни места. В случай че човек няма нищо против черния труд и ниските надници.
Барни избра аптеката на Лоуенстийн на „Ностранд авеню“, само през няколко улици от къщи, където имаше що-годе разнообразие — продаваше газирани напитки и разнасяше поръчките по домовете. Всеки следобед, щом свършеше училище, той тичаше на работа (плащаха му на час), надяваше една глупава бяла шапка и престилка и започваше да сервира яйчен крем, газирани напитки или (когато случаят го налагаше) бананов сплит на дългогодишни съседи-клиенти.
Всеки път когато се сетеше за фантастичното удоволствие при вкарването на топката в коша в топъл и осветен салон, той се мъчеше да се нагоди към действителността и обикаляше студените бруклински улици, разнасяйки изпълнени рецепти.
Опитваше се да се утеши с мисълта, че на тази част от работата може да се гледа като на обучение. В края на краищата старият Лоуенстийн му позволяваше да гледа, докато смесваше различните целебни прахове.
— Ще ти кажа нещо, Барни — споделяше аптекарят усмихнат, — ако запишеш фармация в Медицинския институт, сто на сто ще си отличник.
Аптеката официално работеше до седем и половина и Барни се прибираше обикновено след осем часа. Майка му винаги го чакаше с приготвена вечеря и му правеше компания, докато Уорън учеше на горния етаж. Това беше нейният начин да му покаже благодарността си за всичко, което бе пожертвал.
По причини, болезнено разбираеми за Барни, Естел непрекъснато се впускаше в спомени.
— Винаги е бил толкова жизнен — отбелязваше тя с носталгия.
— Да, чувал съм това.
— Все последни напускахме дансинга. Чувствах се съсипана. Но щом се приберяхме, той понякога отиваше в кабинета си и четеше древноримски автори чак докато дойде време за закуска. Разбираш ли защо беше най-уважаваният учител в училището?
Барни сложи ръка върху тази на майка си.
— Не се разстройвай, мамо. Какво като сега ходи с бастун? Поне можем да разговаряме с него!
Тя кимна.
— Прав си. Трябва да сме много благодарни — после прошепна развълнувана: — Ти си добро момче, Барни.
Нощ след нощ тя повтаряше все същия пречистващ я монолог почти дословно.
След това идваше най-мъчителната част от ежедневието на Барни — посещението при баща му.
Харълд прекарваше по-голямата част от времето си в леглото и непрекъснато четеше. Първо сутрешния вестник, после някое научно съчинение и щом се събудеше от следобедния си сън — „Уърлд Телеграф“. След вечеря обикновено беше преуморен, затова приемаше посетители, седнал в леглото.
Понеже чувстваше вина задето „не е полезен“, той поемаше бремето на разговора върху себе си, като разсъждаваше върху текущите събития или върху книга, която в момента четеше. И все пак в гласа му винаги се усещаше едва доловима нотка на извинение.
Барни чувстваше това и сменяше традиционните роли, опитвайки се да успокои баща си, като му разказва вълнуващи случки от своя интелектуален свят. Една вечер спомена за увлечението си по психоанализата.
— Татко — запита той, — да си чел нещо от Фройд?
— Ами да, малко.
Отговорът изненада Барни. Той не очакваше баща му да е информиран за такива „модерни“ неща.
— Когато бях във военната болница — продължи Харълд, — имаше един състрадателен психоаналитик, който ни посещаваше и ни караше отново и отново да му разказваме как сме били ранени. Дойде около десет пъти. И ни помогна. Наистина ни помогна.
— Как, татко? — запита Барни с нарастващо възхищение.
— Ами сигурно си спомняш как Фройд обяснява съня…
— Доколкото знам, според него сънищата отключват подсъзнанието ни…
— Именно. Та този лекар лекуваше психиката ми, като ме караше да „сънувам на глас“. Всяка вечер аз съживявах онази експлозия, но понеже говорех за нея непрекъснато, кошмарите най-накрая престанаха.