— Нищо, нищо. Седни. Ще си взема сандвич и ще поговорим.
— Не, не тук. Не може ли да се поразходим?
— По това време?
— Само около квартала. Ще си изядеш сандвича по пътя.
Той се вгледа внимателно в нея за първи път. В очите ѝ се четеше паника.
— Добре, Кастелано, добре.
Той сграбчи шепа шоколадови сладки, метна на гърба си опръсканото с кал яке и двамата излязоха на улицата.
Първите стотина метра изминаха в пълно мълчание. Най-накрая Барни вече не издържаше на напрежението.
— Ще ми кажеш ли, моля те, какво не е наред?
— Закъ… закъсня ми — заекна тя. — Вече шеста седмица.
— Искаш да кажеш, че си бременна?
Тя само кимна.
— О, Боже, как, по дяволите, стана?
— Не знам, Барн. Срам ме е, наистина ме е срам. И адски ме е страх.
Внезапно го обзе необяснимо предателско чувство.
— Защо, да те вземат дяволите, не отиде при кучия син, дето го е направил? — процеди той. Не можа да се насили да каже думата „баща“.
Тя поклати глава.
— Защото е мръсник. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.
— Поласкан ли трябва да се чувствам? — уморено си пое дъх и осъзнал колко отчаяна бе тя, направи опит да озапти собствените си чувства. — Добре — рече бавно, — мога ли само за информация да знам кой е оня?
— Ами… Санди Лийвит.
Барни не можа да удържи гнева си.
— Защо точно той, по дяволите?
— Моля те — проплака Лора, — ако исках да ми крещят, можех да кажа на родителите си.
От очите ѝ бликнаха сълзи.
Той се спря и прошепна в спокойната зимна тишина:
— Успокой се, Лора. Хайде да се върнем на топло и да обсъдим цялата тая история. Мама вече е заспала, никой няма да ни чуе.
Когато се върнаха в кухнята, двамата започнаха да ровят оскъдните си познания по въпроса и да мислят за незаконно практикуващи лекари, съставяйки план.
За Барни беше също толкова трудно да слуша, колкото и за Лора да говори. В съзнанието му се бореха гняв и състрадание.
Лора знаеше за две други момичета от „Мидууд“, които бяха стигали до същото затруднено положение. Всяка беше намерила различно средство за решение на проблема.
Едната платила петдесет долара на някаква тъмна личност в мърляв двустаен апартамент на петия етаж в една сграда близо до „Ред Хук“. Приключението било ужасно и тя извадила страхотен късмет да си остане цяла. Рекла на Лора, че онзи бил толкова кирлив, че и под ноктите му се виждала мръсотия.
Второто момиче пък казало на родителите си и те, макар ужасени, уредили аборт при стерилни медицински условия. Но тази алтернатива означавала да ходи до Пуерто Рико и то по време на лятната ваканция, когато отсъствието ѝ нямало да събуди подозрение.
— Барни, какво, по дяволите, да направим? — после, засрамена, Лора бързо се поправи: — Извинявай, не трябваше да казвам ние. Проблемът всъщност е мой.
— Не, Кастелано, просто стой спокойно и ще измислим нещо. Сега, първо, ти напълно сигурна ли си, че си бременна?
— Преди две седмици трябваше да ми дойде. Обикновено е много редовно.
— Добре, тогава ще трябва да намерим истински лекар — по-близо от Пуерто Рико. Много ми се ще да можеше да попитаме баща ти — да се престорим, че е за някой друг и…
— Не, Барни, веднага ще се сети. По-добре да умра, отколкото той да разбере.
Тя се извърна настрани. Цялото ѝ тяло се разтърси от сподавени ридания. Барни стана, обиколи масата и я прегърна през раменете.
— Лора, казах ти, че ще се погрижа за това — и продължи — наум: „Само ми се ще да знам как, по дяволите, да го направя.“
В неделя проблемът на Лора бе изместил всичко друго от ума му. До вечерта бе успял да си внуши, че все ще намери някой на другия ден в училище, някой, за когото просто не се бе сетил, някой, който знаеше как стават тия неща.
Двамата почти не размениха дума на път за училище в понеделник сутринта. Барни с изненада откри, че всичко изглеждаше нормално. Момичето, което седеше до него, бе същото, което познаваше от толкова много години. Само че сега тя носеше детето на някой друг.
Когато се разделиха във фоайето, той започна да обикаля коридорите. След всеки час беше като ловец, който търси плячката си и се взира внимателно във всяко минаващо лице. На обед той претърси и кафенето, отново без никаква полза. До един часа не беше напреднал ни на йота.
Стигна в аптеката и започна да търси измежду лекарствата, опаковани за доставка. Както обикновено мистър Лоуенстийн дойде и изнесе на бъдещия лекар кратка лекция за действието на всяко лекарство. Барни го изслуша любезно, после сложи пакетчетата, в малка платнена чанта и излезе в пронизващия студ, където поне можеше да бъде сам с мислите си.