Едва на връщане изведнъж се сети. А мистър Лоуенстийн? Та той знае почти колкото всеки лекар и ежедневно общува с десетки лекари. Защо да не попита него?
Защото, ако се ядоса, в което беше почти убеден, можеше да си загуби работата.
Но после, докато събуваше галошите си, той хвърли поглед към своя работодател. Аптекарят без съмнение имаше вид на добър човек. И въпреки че нямаше аптекарско съответствие на Хипократовата клетва, Барни знаеше, че старецът никога не е бил клюкар. Когато имаше рецепта за нещо потенциално компрометиращо (един от клиентите му например бе прихванал гонорея), той оставяше Барни да наглежда магазина и доставяше сам пеницилина, без да издаде с нищо къде отива.
Имаше по-малко от петнайсет минути до затварянето на магазина и мистър Лоуенстийн тъкмо заключваше опасните лекарства, когато Барни се приближи до него и го запита дали разполага с няколко минути за разговор.
— Разбира се, Барни, какво те тревожи? Ако става въпрос за повишение, можеш да се успокоиш. Имах намерение да го направя идната седмица.
— Не, не — бързо отвърна момчето, — става въпрос за един проблем.
— Какъв проблем?
— Ами, ъъ… — той се поколеба и изговори на един дъх, — една моя позната е загазила.
Старецът се взря в лицето на Барни и промърмори:
— Да разбирам ли, че ти си джентълменът, забъркан в тази неприятна история?
Барни кимна.
— Това е ужасно — каза аптекарят, но не изглеждаше особено ядосан. — За какво, мислиш, продаваме лекарства против забременяване? Когато младите хора искат да се забъркват в такива неща, поне трябва да вземат необходимите мерки. Ако трябва да съм честен, Барни, не го очаквах от теб.
— Да, сър.
Последва пауза, тъй като никой не разбра чий ред е да каже нещо.
Най-накрая Барни събра сили да попита:
— Можете ли да ми помогнете по някакъв начин, мистър Лоуенстийн? Повярвайте ми, срам ме е да ви моля, но тя е отчаяна, всъщност и двамата сме отчаяни. Не искам да отиде при някой касапин. Това би означавало да си рискува живота — после се почувства ужасно неудобно и се извини: — Май не трябваше да ви занимавам с това.
Аптекарят въздъхна.
— Не е трябвало да вкарваш младата дама в беля. Ала ако по някаква причина вие двамата не можете да се ожените — а съдейки по възрастта ти, случаят явно е такъв, — очевидно ще трябва да възприемете другата алтернатива. Имай предвид, че не знам дали това е правилно. Не съм Господ. Но ще ти помогна с каквото мога.
Чувство на огромно облекчение изпълни Барни. Искаше му се да прегърне стареца.
— Заключи магазина и ела в канцеларията — нареди шефът му.
Барни бързо се подчини и влезе в работното помещение на аптекаря. Той пишеше телефонен номер върху малко картонче.
— Не ме питай откъде знам — предупреди той, — но от онова, което чувам, този човек е изключително внимателен. Дори предписва антибиотици след операцията за всеки случай.
Барни разгледа картончето.
— Д-р Н. Албритън в Пенсилвания?
Работодателят му вдигна рамене.
— Това е най-доброто, което мога да направя, момчето ми. Знам, че приема пациенти в почивните дни, та това улеснява задачата. Повече не мога да ти дам. Е?
— Моля?
— Нима смяташ от вкъщи да проведеш такъв разговор? Седни и се обади оттук.
Мистър Лоуенстийн тактично напусна стаята, а Барни, леко зашеметен, набра междуградския номер и помоли да го свържат с Честър, щата Пенсилвания. Няколко секунди по-късно чу спокойния глас на лекаря, който му пожела добър вечер. Сега идваше трудната част.
Той се опита да разкаже проблема, колкото е възможно по-бързо, макар да говореше неясно в опитите си да скрие самоличността на Лора. Но лекарят не се интересуваше от подробностите.
— Мисля, че разбирам какъв е случаят. Ще ви бъде ли удобно да посетите клиниката ми в събота сутринта? Тя се намира малко извън Пенсилвания.
— Разбира се, разбира се, без съмнение. Ще бъдем там, когато кажете.
— Ами, да речем, в единайсет — става ли?
— Да, сър, да, сър, напълно. Много благодаря.
Но разговорът не беше приключил все още.
— Мистър Смит, предполагам знаете колко взимам?
— Не, не, но ще донесем пари, не се тревожете. Ъъ… колко точно?
— Четиристотин долара. В брой, разбира се.
Барни онемя.
Накрая лекарят учтиво запита:
— Това променя ли нещата, мистър Смит?
— Не, не, всичко е наред — хрипливо отговори Барни.
Когато мистър Лоуенстийн се върна, двамата си облякоха палтата и излязоха през задния вход.
Барни преливаше от благодарност. Той се обърна към шефа си и каза развълнуван:
— Как мога да ви се отблагодаря, мистър Лоуенстийн?
Старецът се спря и погледна към Барни.