Всяка година Радклиф Колидж публикуваше брошура, озаглавена „Регистър на първокурсника“. Тя съдържаше имената и снимките на всички новоприети момичета, та те да могат по-лесно да се опознаят.
Но тя бе далеч по-ценен документ за мъжете от Харвард, които я изучаваха както съветниците по конни състезания — списъка на кобилите и ограждаха вероятните победителки.
През 1954 г. снимката на Лора Кастелано беше оградена във всички екземпляри — доказателство за това бяха непрекъснатите вълни от телефонни обаждания до най-новата обитателка на Бригс Хол.
В началото тя бе поласкана. После ѝ беше забавно. Но тъй като минута след минута мъжки гласове с най-различен тембър повтаряха „Вие не ме познавате, но…“ тя най-накрая помоли телефонистката да не я свързва повече. („Ако искаш им кажи, че съм пипнала проказа, на мене хич не ми пука.“)
На другата сутрин се запозна с ръководителката си Джудит Болдуин — жизнена, около четиридесетгодишна асистентка по биология, която се отнесе доста скептично към шансовете на Лора да постъпи в Медицинския институт. Нея самата, призна тя, я отхвърлили само преди дванайсет години.
— Разбира се, не го приех като лична обида — такава беше официалната политика. В Харвард за първи път приеха жени през 1945 г.
— Не са приемали дори по време на войната?
Джудит поклати глава.
— Очевидно все още не са били заслужили одобрението на Харвард. Сега приемат само пет-шест момичета и това за тях е огромно постижение. През 1881 г. група жени от Бостън предложили около един милион долара — представи си колко много е било това тогава — на Харвард, ако се съгласят да обучават по няколко жени всяка година. Оттам казали „не“.
Това не засили кой знае колко увереността на Лора.
Междувременно Джудит добави още един пикантен исторически анекдот.
— Колкото и да е странно, все пак имало една жена по това време в катедрата. Името Фани Фармър говори ли ти нещо?
— Имаш предвид дамата, която написала книга по готварство?
Джудит кимна.
— Може да не ти се вярва, но готварството било задължителен предмет в института по медицина.
— Защо, за Бога?
— Не съм много сигурна — отвърна Джудит. — Но тъй като нямали право да се женят, докато живеели в пансиона на училището, професорите вероятно решили, че е по-добре да ги научат да се изхранват.
— Сякаш са живеели в манастир — отбеляза Лора. — Но във всеки случай все още ми се иска да им покажа на какво съм способна, професор Болдуин. Ще ми помогнете ли?
— Само ако се чувстваш достатъчно силна, за да оживееш след разочарованието, Лора. От мен да знаеш, влудяващо е да видиш как момчето, което е седяло до теб по химия или биология и на което непрекъснато си подсказвала, за да изкара някоя добра оценка, го приемат в института по медицина, а ти въпреки отличната си оценка не можеш да припариш до него. Ако думите ми звучат горчиво, то е, защото така се чувствам.
— Да ме обезкуражиш ли се опитваш? — попита Лора.
— Успях ли? — запита в отговор Джудит.
— Не — отговори твърдо Лора.
— Добре — по-възрастната жена се усмихна. — Сега да изготвим стратегията за битката.
Когато Лора се върна в Бригс Хол, предадоха ѝ купчина телефонни съобщения от непознати ухажори и писмо от Барни.
Скъпа Кастелано,
Това е първият лист, написан на машината, която ми подариха твоите родители по случай завършването. Току-що се преместих в Джон Джей Хол. Стаята ми не е голяма. Всъщност, ако я сравниш с телефонна кабина, последната може да ти се стори като централната автогара. Но вече се запознах с няколко симпатични момчета и много кандидат-студенти по медицина. Смешно е, но някак си май не съм попаднал на кандидат-медици, които също да са симпатични. Повечето от тях изглежда искат да специализират нещо като „синдром на цар Мидас“. Основното развлекателно четиво на всички е „Медикъл Икъномикс“.
Колумбия е супер и въпреки че трябва да спазваш проклетите научни изисквания, решил съм да взема английски като основен предмет. Как мога да изпусна шанса да слушам такива влиятелни личности, като Жак Барзуни Лайънъл Трилинг, който изнася лекции на тема „Фройд и кризата в културата“? Представяш ли си, това е курс по литература?
Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не трябваше да държа изпит по органична химия — но искам да разкарам тая ужасия, за да не ми виси като дамоклев меч.
Миналата седмица отидох на приемните изпити за отбора по баскетбол ей така, колкото да се позабавлявам. Знаех, че няма да мога да играя дори ако по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ме вземат в отбора, но бях невероятно сериозен.
Салонът беше пълен с момчета, някои от които ми приличаха на център-нападатели — искам да кажа, високи, мускулести русокоси момчета от Средния запад, които вероятно са влезли със стипендии от царевичния щат21. (Не ми го казвай, само, че ревнувам.)