По някакви необясними причини бащата на Лора, д-р Луис Кастелано, изобщо не беше мобилизиран.
— Харесва ли ти Лора, Барни? — попита Естел сина си, като се мъчеше да го прилъже да хапне още една лъжичка каша.
— Да, като за момиче си я бива. Дори може да хваща топки. Обаче говори малко смешно.
— Това е, защото семейство Кастелано са от Испания, миличък. Трябвало е да избягат.
— Защо?
— Лошите хора, наречени фашисти, не ги обичали. И татко затова е в армията. Да се бие с фашистите.
— Татко има ли си пушка?
— Не знам, но съм сигурна, че ако има нужда от пушка, президентът Рузвелт ще се погрижи да му дадат.
— Чудесно! Тъкмо ще може да застреля всички лоши хора в пениса!
Естел беше библиотекарка по професия и всякак се стараеше да обогатява речника на сина си. Този път обаче много се изненада от новонаучената дума.
— Кой ти е говорил за пениси, момчето ми? — запита тя, колкото можеше по-сериозно.
— Лора. Татко ѝ е лекар. Обаче тя си няма.
— Какво, миличък?
— Лора си няма пенис. Аз първо не ѝ повярвах, но тя ми показа.
Естел не знаеше какво да каже. Само разбърка кашата на малкия Уорън и се почуди колко ли пък знае той вече.
С времето Барни и Лора преминаха на по-пристойни игри. На „индианци и каубои“, на „войници и дръпнати“(т.е. японци), като демократично се сменяха от добри на лоши с всеки изминат летен ден.
Изтече една година. Съюзническите войски вече превземаха Италия, а Янките в Тихия океан отново завладяваха Соломоновите острови. Късно една вечер братът на Барни, Уорън, се събуди с плач и висока температура — трийсет и девет градуса и четири. Страхувайки се от най-лошото — отвратителната лятна напаст, детския паралич, Естел бързо уви изпотеното малко момче в една хавлия и го занесе на ръце у д-р Кастелано. Объркан и уплашен, Барни я следваше, по петите.
Луис беше все още буден и четеше медицинско списание в претъпкания си кабинет, но веднага изтича да си измие ръцете, преди да започне прегледа на детето. Големите му космати ръце бяха изненадващо меки и нежни. Барни гледаше със страхопочитание как лекарят прегледа гърлото на Уорън, после преслуша гърдите му, като през цялото време се стараеше да успокоява болното момче.
— Наред е — шепнеше той, — само дишай и издишай, нали, nino9?
Междувременно Инес Кастелано изтича да донесе студена вода и гъба.
Естел стоеше, няма от ужас, а Барни се бе вкопчил в гънките на цветния ѝ пеньоар. Най-накрая тя събра смелост да попита:
— Не е ли… нали знаете за кое…?
— Саlmate10, Естела, не е паралич. Погледнете скарлатинения обрив по гърдите и особено увеличените налепи по езика. Нарича се „ягодов език“. Момчето има скарлатина.
— Но това все пак е сериозно…
— Да, затова ще потърсим някой да му предпише пронтозил например или нещо от рода на сулфамидите.
— Вие не можете ли…?
Със стиснати зъби Луис отвърна:
— Не ми е позволено да пиша рецепти. Нямам разрешително да практикувам в тази страна. Е, хайде, Барни ще остане тук, а ние ще вземем такси до болницата.
Докато се возеха в таксито, Луис държеше малкия Уорън и попиваше с гъба врата и челото му. Увереното поведение на испанеца успокои Естел, макар все още да бе озадачена от думите му.
— Но, Луис, мислех, че си лекар. Имам предвид, че работиш в болницата, нали?
— В лабораторията — правя изследвания на кръв и урина — замлъкна и после добави: — В моята страна аз бях лекар, мисля, добър. Преди пет години, когато дойдохме за първи път, учих английски като луд, препрочетох всички учебници и изкарах изпитите до един. Но въпреки това държавната комисия ми отказа разрешително. Очевидно за тях съм опасен чужденец. В Испания членувах в партия, към която не е трябвало да принадлежа.
— Но ти си се борил срещу фашистите.
— Да, но бях социалист — това също е подозрително в Америка.
— Ужасно!
— Добре, можеше да бъде и по-лошо.
— Не виждам как.
— Ами ако ме беше хванал Франко?
В болницата диагнозата на Луис беше незабавно потвърдена и на Уорън дадоха необходимото лекарство. След това медицинските сестри го измиха с гъби, напоени със спирт, за да му свалят температурата. В пет и трийсет сутринта съобщиха, че е по-добре и че може да бъде отведен вкъщи. Луис придружи Естел и момчето до едно такси.
— Няма ли да дойдеш? — попита тя.
— Не. No vаlе lа реnа11. В седем часа трябва да съм в лабораторията. Ще остана тук и ще се опитам да подремна в дежурната стая.
— Как така се озовах в моето легло, мамо?