Цялата страна полудя и по думите на един наблюдател „заби с камбани, наду клаксоните, запищя със свирки, загърмя с ракети, застопори светофарите на червено за кратки приветствени периоди, напусна работа по обед, затвори училищата, а в някои свика френетични събрания, завдига тостове, запрегръща децата, отиде на църква, взе да се усмихва на непознати, прости на враговете си“.
Вече нямаше да има трагедии като тази на Изобел Кастелано. Бог да благослови д-р Салк!
Само да я бе открил по-рано.
7.
Беше неделя сутрин, Денят на труда. Уорън поглъщаше желирана поничка и спортната страница на Таймс. Баща му безцелно прелистваше подлистника с новоиздадените книги. Изглеждаше по-блед, трепереше повече от обикновено и пушеше вече трета цигара за деня.
— Още кафе, скъпи? — запита настоятелно Естел.
— Не, благодаря. Малко ми е задушно. Мисля да ида в градината да глътна малко свеж въздух.
— Добре. Ще дойда с теб — каза тя.
Харълд сграбчи бастуна си и с мъка се изправи на крака — винаги упорито отказваше да му помагат.
Уорън беше стигнал до „Новините през седмицата“, когато чу гласа на майка си, която панически крещеше от градината:
— Помощ, помощ, моля ви, помогнете!
За миг той се озова на задната врата и видя баща си прострян на земята. Уорън се втурна натам.
— Какво стана, мамо?
— Стояхме тук и си говорехме — изхълца Естел — и изведнъж той падна. Мисля, че е в безсъзнание, не знам, не знам.
Уорън коленичи и погледна баща си, чиито очи бяха затворени, а лицето — пепелявобледо. Той сграбчи Харълд за рамото и извика сякаш да го събуди: „Татко, татко.“ Нямаше отговор. Сложи ръка под ноздрите на баща си, но не можеше да прецени дали диша. Може би дишаше. Но не беше сигурен. После наведе ухо към гърдите на Харълд.
— Всичко е наред, мамо, всичко е наред. Чувам сърцето му. Но бие много ускорено. По-добре да извикам д-р Кастелано.
Тя кимна, онемяла от страх. Когато Уорън изтича навън, Естел коленичи и постави главата на своя съпруг в скута си.
Колата на Луис не беше пред къщата. Уорън изкачи стълбите наведнъж, натисна звънеца и застана задъхан пред вратата. Отвори му Инес.
— На татко му е лошо, май припадна. Къде е д-р Кастелано?
— О, Maria Santisima24, току-що отиде при някакви пациенти. Не знам кога ще се върне. Слушай, има един д-р Фриман — живее наблизо, на „Парк Плейс“ — каза тя, като посочи наляво.
— Добре, добре. На кой номер?
Тя поклати глава.
— Не знам, но е единствената жилищна кооперация там. Името му го пише отвън на месингово letrero25 до входната врата. Повикай го. Аз ще ида при Естел да видя дали мога да помогна.
След по-малко от две минути Уорън, останал без дъх, стигна до „Парк Плейс“ 135 и натисна звънеца на Оскар Фриман, доктор по медицина. Няколко секунди по-късно по домофона прозвуча мъжки глас.
— Говори д-р Фриман. Мога ли да ви помогна?
— Баща ми припадна, докторе. Просто лежи на земята. Бихте ли дошли бързо, моля?
— В безсъзнание ли е?
— Да, да — почти изкрещя от вълнение Уорън. — Бихте ли побързали, моля?
Последва кратко мълчание.
След това безтелесният глас на лекаря произнесе равнодушно:
— Съжалявам, синко, по-добре извикай линейка. Не мога да се забърквам в такива неща — професионални причини.
Чу се изщракване. За момент Уорън не помръдна, объркан и изоставен. Не бе допускал, че докторът може да не дойде. „О, Божичко, ами сега какво да правя?“
Тласкан от страх, той се втурна обратно към къщи.
Сцената в градината беше всъщност непроменена. Като се изключи одеялото, което Инес бе донесла, за да покрият треперещия Харълд.
— Къде е докторът? — попита Естел.
— Не ще да дойде — ядосано отвърна Уорън. — Някой обади ли се в болницата?
— Да — каза Инес, — отговориха, че ще пристигнат, колкото е възможно по-бързо.
Линейката дойде след двайсет и седем минути. Закараха Харълд Ливингстън в болницата „Кингс Каунти“, където го обявиха за мъртъв.
Барни работеше във „Версай“, когато Уорън му се обади. Изтича на улицата, махна на едно такси и скочи в него.
— За пръв път ми се случва — пошегува се шофьорът — да видя портиер, който си взима такси.
— Спести си шегите — тросна се Барни, — само ме закарай в болница „Кингс Каунти“, колкото можеш по-бързо.
Коридорът беше слабо осветен и миришеше на препарат за дезинфекция. В другия край той видя Инес да успокоява майка му, която плачеше, и чу Луис да крещи: