— Приятно ми е най-после да се запозная с теб — каза красивият (и по-висок) харвардски възпитаник. — Лора винаги говори с толкова обич за теб.
— О — отвърна Барни, като се стараеше да не се показва толкова несигурен, колкото се чувстваше, — колко жалко, че ме хващаш в лош ден.
— Хайде стига — успокои го Лора, — някои от наказанията могат да се оспорят. Мисля, че съдиите бяха пристрастни.
— Моля те, Кастелано — отговори Барни, — не ми се смей. Играх така, все едно че ръцете ми са от кашкавал.
— Като си говорим за кашкавал, надявам се, че ще дойдеш да вечеряме заедно — сърдечно предложи Палмър.
По дяволите, помисли си Барни, очаквах да остана насаме с Лора, за да ѝ разкажа за днешния следобед.
— Да, да, разбира се.
Отидоха в „Анри Катр“, изискано малко бистро на втория етаж на една дървена къща, разположена на тясна улица близо до „Бойлстън стрийт“.
— Предположихме, че ще си уморен след мача, така че избрахме най-близкото заведение — обясни Палмър, докато излизаха от салона. — Тук сервират сравнително добра храна.
Барни се чувстваше несигурен и не можеше да реши дали онзи му говори отвисоко, или просто е физически по-висок.
Седнаха и заговориха на общи теми, без да могат обаче да намерят обща почва.
Оказа се, че Палмър е завършил предишната година — с отличен по история на изкуството, както спомена Лора, макар че сдържаният ѝ любим свенливо мълчеше. Оказа се също, че бил във втората осморка на екипа. Сега учел първа година в бизнес училището (с основен предмет пари и капитали?)
Изглеждаше искрено заинтригуван от темата, която Барни бе избрал за есето си: „Образът на лекаря в английската литература“.
— От сърце се надявам, че ще цитираш прекрасните редове на Матю Арнълдс за желанието да избегне лекаря, който само „говори и умува“ и идва при болния, за да „назовава, вместо да лекува“ — или как беше там.
Да, Палмър, помисли си Барни, точно това са думите на поета. Всъщност трябваше да се съгласи, че този Палмър Талбот наистина е впечатляващ. Дори би могъл да каже, че е симпатяга.
— Между другото, Барн — попита Лора, — как ти мина интервюто?
— Добре.
— Само добре?
Барни изгаряше от желание да ѝ каже всичко, само че не пред публика. Затова вдигна рамене и каза:
— Нека кажем просто, че не беше толкова лошо, колкото в кошмарите ми, така че не се тревожи.
— Не мога да се сдържам, Барн. Направо ми се смразява кръвта във вените. Та те приемат само пет-шест момичета на година.
Палмър се намеси с един интересен факт, макар че той едва ли се отнасяше до темата.
— В Русия повечето лекари са жени.
— Да не би да ми предлагаш да кандидатствам в Московския университет? — иронизира го Лора.
— Съвсем не — запротестира Палмър. — Не искам дори да напускаш Бостън.
В единайсет и половина те стояха пред салона, където останалите момчета от отбора на Колумбия вече се бяха качили в автобуса, готови за дългото пътуване обратно до Ню Йорк.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш за през нощта? — приятелски попита Палмър. — Ще се радвам да те настаня в пансиона на училището.
— Не, не, благодаря, имам много да уча.
— Длъжен съм да кажа, че вие, бруклинци, определено сте амбициозни.
— Ами то си върви с територията — доколкото можеше, нехайно отговори Барни. Стисна ръката на Палмър, целуна Лора за лека нощ и се обърна, готов да посрещне подигравките на съотборниците си за смехотворната му игра тази вечер.
Оценките на Лора бяха високи. Препоръките ѝ бяха написани с искрен ентусиазъм и тя знаеше, че ще стигне до интервюто. Но в нейния случай нямаше да са достатъчни две преценки (както за мъжете кандидати), а три. Още веднъж възропта срещу неравно поставянето.
Първата ѝ среща беше с Джеймс Л. Шей, доктор по медицина, известен интернист, в канцеларията му в Бийкън Хил, където имаше огромен прозорец с изглед към плавателните лодки на река Чарлс.
— Вие сте много красиво момиче, мис Кастелано — отбеляза той, надничайки над половинките си очила.
— Благодаря — отвърна тя. (Какво друго да каже — И вие не изглеждате зле, докторе?)
— Момиче като вас би трябвало да се ожени и да си има много дечица, не мислите ли?
— С всичкото ми уважение, сър, не мисля, че медицината и майчинството се изключват взаимно.
— Но напротив, мило момиче. Повярвайте ми, точно така е. Невъзможно е една жена да преследва пълноценна и плодотворна кариера, без да нанесе непоправими вреди във възпитанието на децата си. Е, вие не бихте искали да направите такова нещо, нали?
Лора все още не беше сигурна дали той говори сериозно, или я изпитва.