Част II
Да станеш лекар
Всички благородни умове изпитват ужас от онова, което на обикновен език наричаме „факти“. Те са дивите зверове в интелектуалната сфера.
8.
Веднъж Емерсън казал, че на Сократ би му харесала атмосферата в Харвард Колидж. Спокоен рай от тухлени постройки в джорджиански стил, а между тях древни и мъдри дървета — дворът би бил съвършеното място за сбирка на Аристотеловите ученици.
Пак по същата причина Харвардският медицински институт би допаднал и на Хипократ — бащата тотем на всички лекари (и може би дори личен лекар на Сократ). Архитектурата на Харвардския медицински институт е подчертано класическа — обрасъл в зеленина четириъгълник, заграден от изток и от запад с мраморни сгради, а от южната страна с величествен храм, подпрян на дръзки йонийски колони. Ценен паметник на Аполон лечителя, на Асклепий, бога на медицината, и на дъщеря му Хигия, богиня на здравето.
Всъщност една нелепа легенда гласи, че след като прекарал две хилядолетия сред здравите и бодрите в Елисейските полета, Хипократ се върнал отново на земята и кандидатствал в Харвард, за да разбере какъв напредък са постигнали в професията от негово време насам.
Давайки си вид на отличник от горните курсове, който плюс това взема милята за четири минути, той се явил на интервюто спокоен и уверен в себе си. Когато уважаваният хирург-ортопед Кристофър Доулинг го попитал кой според него е най-основният принцип в медицината, Хипократ уверено цитирал себе си:
— Първо, не причинявай вреда.
Бил отхвърлен като неподходящ.
Много се спори какво е трябвало да отговори. Една теоретична школа поддържа тезата, че принципът на медицината от по-ново време е да се уточни дали пациентът има тази, или онази болест. Но това е не само неточно, а и цинично. Дълбоката същина на медицинската философия, отхвърлена само от няколко алтруистично настроени ренегати, е следната: лекарят никога не трябва да признава, че е сбъркал!
Но как ли тези някогашни простосмъртни придобиват своята непогрешимост?
Има йерархия. Отначало те са послушници, чиято вяра се изпитва, уви, с огън. В продължение на четири дълги години те трябва да работят упорито до късно през нощта. След това, ако все още имат сили, влизат в един отвратително аскетичен монашески орден — този на „сомнамбулите“ (или с други думи, интернистите). И след една година пости и безсъние добиват на свой ред правото да инквизират новите послушници. След време биват посветени. Оттук нататък вече няма граници за израстването им в Светия орден. Епископ, кардинал — дори във Ватикана.
Само дето в областта на медицината има десет хиляди подобия на Рим: педиатричното папство, неврологичното, психиатричното (оттук и терминът „духовен баща“). Има дори специален Свети трон за проктора28. Свети Петър построил църква на една скала. За много лекари жлъчните камъни са достатъчни.
Но всичко започва с ритуалните унижения. И било то в Бъфало, или Бостън, Мисисипи, или Монтана ритуалите все си приличат. Онези, които желаят да се срещнат лице в лице с агонията и страданието на човечеството, трябва първо да го изпитат върху себе си.
Единственото общежитие в Харвардския медицински институт бе едно огромно архитектурно чудовище — комбинация от най-лошата част на Венеция и готическите сгради в Бостън. (Няколко медицински мозъка ѝ бяха изковали наименованието „какопластична хирургия“.)
Кръглото фоайе беше увенчано с изненадващо ярък свод в стил рококо и с форма на череп, украсен с неща, които могат да бъдат описани само като кошмари на студент по медицина — гърчещи се змии, епруветки, стъкленици и други лабораторни съдове, предлагащи невероятно експериментално поле за поклонниците на Фройд. Над вратата беше изписана известната мисъл на Луи Пастьор:
— „Dans le champs de l’observation le hasard ne favorise que les esprits prepares.“ (В сферата на научното наблюдение щастливата случайност спохожда само подготвените умове.)
Няколко студенти, поели административни задължения, седяха на дълга дъбова маса и пред всекиго от тях имаше правоъгълна табелка с някоя буква от азбуката, за да могат новодошлите по-лесно да се запишат и да си вземат ключовете от стаите.
Шумът от тихите разговори отекваше в свода и се смесваше с долавящата се някъде отблизо валсова мелодия от Шопен.
— А, известният „до диез минор“ — одобрително каза Палмър. — А това тук сигурно е Рубинщайн.
— Не — отвърна слаб младеж с бяла престилка и очила, — това е Апелбаум.