— Миличък, когато се върнахме, беше много късно и ти беше заспал на дивана у семейство Кастелано, затова двете с Инес ви пренесохме с Уорън вкъщи.
— Уорън добре ли е?
Барни не беше виждал брат си.
Естел кимна.
— Този безценен д-р Кастелано! Имаме късмет, че живее до нас.
За част от секундата Барни почувства болезнена завист. Бащата на Лора си е вкъщи. Понякога татко му, неговият собствен татко до болка му липсваше.
Ясно си спомняше деня, в който баща му замина. Харълд го беше взел на ръце и го бе прегърнал толкова силно, че Барни усети цигарения му дъх. Сега често го обземаше чувство на самота само като гледаше как някой си пали цигара.
И все пак имаше нещо, което носеше утеха: едно малко правоъгълно знаме с червен кант и синя звездичка на бял фон гордо висеше от предния прозорец на къщата на семейство Ливингстън. То сочеше на всеки минувач, че от семейството има човек, който се бие някъде за родината си (някои къщи имаха знамена с две или дори три звездички).
Късно един декемврийски следобед, когато братята се връщаха от сладкарския магазин с кифли в ръка, Уорън забеляза нещо изненадващо на предния прозорец на мистър и мисис Кан — знаме със златна звездичка.
— Мамо, защо тяхното е толкова хубаво? — измрънка Уорън по време на вечеря.
Естел се поколеба за минутка и тихо отвърна:
— Защото техният син е бил… изключително храбър.
— Мислиш ли, че и татко ще спечели такава звездичка някой ден?
Макар да усети, че пребледнява, Естел се опита да отговори сериозно.
— Такива неща човек никога не знае, момчето ми. Хайде сега си изяж зелето.
След като сложи момчетата да спят, тя изведнъж се сети, че Барни си беше мълчал по време на целия разговор. Дали е разбрал, че единственият син на семейство Кан е бил убит по време на сражение?
По-късно, когато седеше сама на кухненската маса и правеше всичко възможно, за да си внуши, че чашата чай пред нея е всъщност истинско бразилско кафе, Естел си припомни колко често Харълд я убеждаваше, че за него няма никаква опасност. („Никой не стреля по преводачи, мила.“) Но тогава защо правилата за сигурност му забраняваха да разкрие точно къде се намира или какво прави? В Бруклин не минаваше ден, без някое семейство да получи една от онези отвратителни телеграми.
Изведнъж тя чу гласа на по-големия си син. Звучеше съчувствено и успокояващо.
— Моля те, мамо, не се тревожи. Ще се върне.
Застанал пред нея в своята пижама-костюм тип Мики Маус, всичко на всичко шест и половина годишен, Барни се опитваше да успокои майка си. Тя вдигна поглед и се усмихна.
— Как позна за какво си мислех? — попита.
— Всички в училището знаят за Арти Кан. Дори видях една учителка да плаче. Не казах нищо, защото Уорън би могъл да се уплаши. Но с татко всичко ще е на ред, обещавам ти.
— Защо си толкова сигурен? — попита тя.
Той сви рамене и призна:
— Не знам. Но тревогите само ще те натъжат още по вече.
— Прав си, Барни — отрони майка му и силно го прегърна.
В този момент утешителят ѝ внезапно промени темата.
— Нали нямаш нищо против да си взема една курабийка, мамо?
1944-та беше знаменита година. Рим и Париж бяха освободени и Франклин Делано Рузвелт беше безпрецедентно преизбран за четвърти път. Известно време след като американците си възвърнаха Гуам, Харълд Ливингстън телефонира на семейството си чак от Калифорния, за да им каже, че го изпращат оттатък океана. Не можеше да уточни къде, каза само, че щял да помогне при разпита на японски военнопленници. Следващия път щял да им пише с военна поща — онези едва четливи миниатюрни писма, фотографирани на микрофилм и отпечатани на мазна сива хартия.
Тази година отбеляза нов етап и в живота на Луис Кастелано. Държавната медицинска комисия промени решението си и обяви испанския беглец за способен да практикува медицинските си умения в Съединените американски щати.
Макар да се чувстваше доволен и отмъстен, Луис знаеше, че решението им бе продиктувано не толкова от способностите му, колкото по необходимост, защото всеки физически здрав лекар бе мобилизиран от военните. Двамата с Инес бързо превърнаха спалнята на долния етаж в стая за прегледи. „Дайм Сейвингс Банк“ му отпусна заем да си купи флуороскоп.
— Това за какво е? — запита баща си тригодишната Изобел, докато четиримата малки зрители наблюдаваха инсталирането на апаратурата.
— Аз знам — осмели се Барни, — това е да се гледат хората отвътре, нали, д-р Кастелано?
— Прав си, момчето ми — кимна лекарят като погали детето по главата, — но добрите лекари имат по рождение машинка, с която да преглеждат пациентите си от вътре — и той посочи слепоочието си. — Мозъкът е все още възможно най-добрият инструмент за диагностика.