— Какво правиш тук самичък, Барн? Мислех, че имаш среща с Грети.
— И аз така мислех. Вероятно е получила по-добро предложение.
— Я ела с нас да хапнем нещо! — предложи Палмър с искрено съчувствие. — Хайде, храната е най-доброто нещо на света след нали знаеш какво.
Барни се усмихна одобрително. Стана и излезе с тях, като вътрешно реши: „Кастелано е права. Палмър е симпатяга.“
След това го натъпкаха на задната седалка на едно порше и полетяха към „Джак и Марион“, където Лора го накара да си поръча огромно парче шоколадова торта.
— Малко въглехидратна хипергликемия може да ти повиши настроението.
Но вътре в себе си тя бе по-разтревожена и от Барни, който на десетата хапка се бе отърсил от чувството за наранена мъжка гордост. „Аз трябва да живея с тази сексбомба, каза си тя — надявам се да не ме вкара в лудницата.“
Когато се върнаха във фоайето на Вандербилт Хол, Лора отпрати Палмър с думите:
— Свободен си до другата събота, приятел.
— Протестирам — каза Палмър, — но все пак ще ти се обадя. — Тръгвайки, махна и на двамата: — Чао, доктори.
Сега Лора и Барни бяха сами.
— Благодаря ти, Кастелано. Егото ми беше доста анемично, преди да се появиш. Във всеки случай мисля, че Талбот е страхотен.
— Да — съгласи се Лора и тръгна към стаята си. — Може би е дори прекалено свестен за мене.
9.
Ако шери-партито от предната вечер имаше за цел да смекчи твърдото като диамант его на бъдещите лекари, приветствената лекция на декан Къртни Холмс на следната сутрин ги разтърси из основи.
Бяха поразени да чуят, че дори най-гениални лекари (като самия Холмс) имаха толкова печално недостатъчни познания за човешките болести, та познаваха само двайсет и шест опитно доказани лекове за тях.
Наистина ли щяха да бъхтят поне още пет години, за да навлязат в професия, където деветдесет и осем процента от работата е въпрос на догадки?
Новоприетите студенти бяха все още с навлажнени очи, когато се наредиха за обедната си каша в стола.
Лора прошепна на Барни, че се чувства задължена към пола си и ще седне при другите четири момичета, които вече бяха окупирали масата за „почетни гости“. Той кимна, огледа се наоколо, видя Бенет Ландсман и реши да седне при някой познат.
Секунди по-късно Ханк Дуайър дойде при тях, като все още изливаше учудването си от речта на Холмс.
— Трябва ли да познаваме всички тези неизлечими болести, за които дрънкаше той. Искам да кажа, аз дори не съм чувал някои от тях.
Отговори му един друг състудент, който седеше сам в другия край на масата.
— Как тогава изобщо са те приели тук? Холмс само цитира някои от най-основните загадки в медицината, онези, които бъдещите ни изследвания, поне моите, са предопределени да разкрият.
Носовият високомерен глас принадлежеше на Питър Уаймън.
— Този истински ли е? — прошепна Барни на Бенет.
— Надявам се, не — отвърна съседът му.
Но Уаймън продължи да говори все така самонадеяно:
— С левкемията и диабета ли да започна, или мога да приема, че знаете нещо за левкоцитите и панкреаса?
— Тоя е голям досадник — отново прошепна Барни.
— И от какво точно си станал такъв професор? — попита Ханк.
— Бих казал, на база на наследствеността, околната среда и учението — отговори Питър.
— Как се казваш?
— Питър Уаймън, доктор по биохимия от МИТ30, Summa cum larde31. А ти?
— Хенри К. Дуайър, ОИ32 — но го напуснах.
— Направил си правилен избор, Дуайър — изкоментира покровителствено Питър. — Единствената истинска религия е науката.
Докато Дуайър се опитваше да потисне гнева си, Барни прошепна на Бенет:
— Мисля, че попът ще цапардоса педанта.
Уаймън продължи да дърдори, но останалите на масата потънаха в мълчание. Опитваха се да се съсредоточат. Защото след по-малко от трийсет минути щяха да влязат в първия от общо четиристотин петдесетте и пет задължителни часа по обща анатомия. Онези, които бяха изучавали сравнителна анатомия и бяха дисекцирали жаби и зайци, се опитваха да се преструват, че с homo sapiens ще бъде същото. Други бяха работили почасово в болница и бяха виждали трупове. Но никой още не беше опирал нож в човешка плът, нито беше отварял човешко тяло.