Първо усетиха миризмата. Още преди да видят редиците от опаковани в найлони тела — наподобяващи чували, натъпкани с продълговати зелки.
— Божичко! — прошепна Лора на Барни. — Едва дишам.
— Ще свикнем — промърмори той в отговор. — Това е препаратът, който предпазва телата от разлагане.
— Парадоксално, нали — намеси се Мори Ийстман, — че ние, които ще пазим живите, първо трябва да запазим мъртвите.
— Глупости — сряза го Барни.
Беше прекалено нервен, за да понася подобни лекомислени шеги.
Без да се смути, самозваният приемник на Чехов продължи да философства.
— Питам се на кого ли от нас ще се случи. Нали знаете, във всеки курс има хора, на които не им понася. Някои повръщат, други припадат. Чувал съм дори за един-двама, които излезли от стаята и направо зарязали института.
„Затвори си проклетата уста, мислеше Барни. Всички се чудим как да издържим.“
— Добър ден, господа — извика една фигура с оредяваща коса и бяла престилка, докато се промъкваше през двойните врати в другия край. Беше професор Чарлс Лубар, техният водач в лабиринта от човешки тела.
— Особено съм радостен, че ще ръководя експедицията ви към загадките в човешкото тяло през този семестър, тъй като се навършват точно сто години откак Хенри Грей, публикувал „Анатомия“ — вашия все още основен учебник. Разпределили сме ви по четирима на маса. Има картончета с имената. Вземете си инструментите и си намерете местата. Веднага щом се приготвите, можем да започнем.
Барни и Лора се надяваха да се паднат на един и същ труп. Но не би. Барни бързо намери мястото си на една близка маса, а Лора продължи да търси своето. Тя безпомощно му хвърли прощален поглед.
— Горе главата, Кастелано — тихо извика той след нея, — всичко ще бъде наред.
Тя кимна леко и отмина.
Барни се зарадва, когато разбра, че Бенет е един от двамата други студенти, с които щяха да работят върху един и същ труп. (Всъщност цялото трио извади късмет, тъй като всички останали бяха по четирима.) Барни погледна към вонящото тяло, което според етикета, завързан на крака му, е било петдесет и шест годишен мъж, починал от мозъчен кръвоизлив.
На съседната маса друг техен състудент прочете своя етикет и отбеляза:
— Мисля, че ни се е паднал отвратителен мъртвец — умрял е от рак. Червата му сигурно приличат на торба с боклук.
Забележката му бе посрещната от неодобрителните погледи на Бенет и Барни.
— Добре де — възрази той извинително. — Малко съм нервен, това е. Забравете какво казах, а?
— Хубаво — каза Барни. Бенет кимна одобрително.
Третият член на екипа им беше ниско къдроглаво момиче с очила, за което Барни реши, че е Алисън Редмънд. (Лора му бе споменала за едно миниатюрно свръхинтелигентно джудже от Сейнт Луис.) Тя дойде точно когато професор Лубар започваше традиционната си проповед.
— Първо искам всички да прегледате описанието на тялото, което ще дисекцирате. Малко е вероятно, но ако някой почувства, че това може да е човек, когото познава, моля без колебание да поиска да го преместят.
Господи, помисли Барни, изобщо не се бях сетил за това. Някой, когото познавам — би било гротескно, наистина. После една ужасяващо нелогична мисъл мина през съзнанието му: „Ами ако това се окаже баща ми?!“
— Добре, господа — продължи Лубар, — сега искам да сме наясно с едно нещо. Телата пред вас някога са били живи, дишащи, осезаващи човешки същества. Били са достатъчно щедри да оставят телата си на науката, за да могат дори след смъртта си да служат на човечеството. Искам да се отнасяте към тези хора с уважение. Ако видя някой да си прави непристойни шеги, ще го изритам от курса. Разбрахте ли?
Чу се одобрително мърморене.
Той продължи, но вече с не толкова заплашителен глас:
— Всеки анатом по собствен начин избира откъде да започне да изучава човешкото тяло. Някои започват от най-познатата област — епидермиса или повърхностния епител, и продължават слой след слой да изучават кожата. Но аз поддържам тезата, че трябва да се премине направо към същността на нещата.
После той ги подкани с жест да се съберат около една маса на първия ред, където широкият посивял гръден кош и корем на мъжки труп лежаха открити.
Лицето и шията бяха омотани с парче плат, създавайки впечатлението, че „Джордж“ (както професорът предпочете да го нарича) бе подложен на вечен масаж на лицето. Някои от наблюдателите наполовина очакваха, наполовина се страхуваха, че мъртвецът внезапно ще извика от болка, защото Лубар държеше готов за атака скалпел точно над шията на трупа.
Ръката му плавно се спусна и прободе шията на дълбочина около един инч. Изреди названията на всички слоеве, през които преминава инструмента му, както кондукторът изброява гарите — епидермис, дерма, подкожна мазнина, повърхностна фасция, дълбока фасция, мускул…