И най-после външната стена на меката тъкан бе пробита.
Той продължи да натиска скалпела надолу — движение, с което „разкопча“ кожата, станала твърда като восъчна хартия. Учителят спря за момент да си поеме дъх.
После от една кожена кутия, съдържаща нещо като комплект лъскави дърводелски инструменти, Лубар извади остър назъбен нож и го пъхна в разреза, който бе направил на гръдната кост. Стържещият звук накара зрителите да потреперят, сякаш някой режеше техните гърди.
Професорът отново се впусна в поток от анатомични термини, като през цялото време режеше, ли режеше гръдната кост — манубриум, мечовиден израстък, междуребрени мускули, гръбначномозъчни нерви… Изведнъж гръдният кош изпука и зейна като счупен орех, разкривайки вътрешния двигател на човешкия живот — сърцето. И прегърналите го бели дробове.
Студентите се притиснаха напред да видят по-добре. И докато се надвесваха, се чу звук като при изпускане на балон — нечие тяло се свлече на земята. Всички извърнаха очи към първата жертва на медицинското им обучение. Проснат на пода, по-бял от мъртвеца, лежеше Мори Ийстман.
Барни се наведе и повдигна припадналия си другар. Над главата му се разнесе невъзмутимо спокойният глас на професор Лубар:
— Не се тревожете, случва се всяка година. Ако все още диша, изнесете го навън да вдъхне малко свеж въздух. Ако ли не, поставете го на някоя маса да го дисектираме.
Барни и един мускулест студент на име Том бяха довлекли Мори на половината път до вратата, когато той започна да идва на себе си.
— Не, не — запротестира Мори с тих глас, — върнете ме обратно. Сигурно е от храната на обяд…
Барни погледна Том, сякаш искаше да му каже: „Хайде да го изправим.“ Когато Мори застана що-годе стабилно, двамата го оставиха и се върнаха да наблюдават демонстрацията.
Лубар бързо ги разведе из гръдната кухина — камерите на сърцето, тимуса, хранопровода, главните артерии и блуждаещия нерв — един от най-дългите електрически проводници, разпростираш се от главата до бъбреците.
На студентите им се струваше, че разглеждат избеляла снимка на органи, които бяха виждали на цветни илюстрации. Всичко, което някога е било червено, розово или мораво, сега варираше в избелели нюанси на сивото.
Внезапно Лубар прекъсна собствените си коментари и попита:
— Какво не е наред тук? — погледна от лице на лице, но всички се мъчеха да избягнат погледа му. Най-накрая се наложи да избере доброволец.
— Ти — посочи той единствения, който учтиво гледаше, встрани. — Какво му е на нашия Джордж?
Ханк Дуайър започна да заеква.
— Аз… аз не разбирам, сър. Абе нищо не му е наред — тялото му изобщо не функционира… искам да кажа — мъртъв е.
Чуха се сподавени хихикания. Не подигравателни, а издаващи облекчение, че не са били посочени. Всички знаеха, че щяха да кажат малко или много същата глупост.
Но Лубар не се ядоса от отговора.
— Да — продължи той без следа от ирония, — съгласен съм, че това е съвсем изначален отговор. Но не забелязвате ли нещо необичайно, мистър…?
— Дуайър, сър.
— Добре, мистър Дуайър, забелязахте ли, че човекът е бил само на четиридесет и четири години, когато е починал? Какво, мислите, го е довело до такъв ранен край? Тези бели дробове нормални ли ви се струват?
Дуайър се наведе напред да ги разгледа по-отблизо. Миризмата на формалин от такова близко разстояние беше ужасна. Но той видя, каквото трябваше да види.
— Дробовете му са доста сбръчкани и изглеждат ужасно черни.
— Което означава, че е бил миньор или страстен пушач. Това черното е въглен. Забелязвате ли и нещо друго, мистър Дуайър?
— Има някаква буца на левия бял дроб — бяла и лепкава като че ли.
— Наподобяваща бяла ружа, може да се каже — с лека гримаса добави Лубар. — Когато започнете да изучавате патология, ще откриете колко много, хранителни метафори се използват. Както и да е, забележете ефекта на шарена сол върху другия бял дроб. Ружата е първоначалната карцинома. А зрънцата сол са метастази — новоустановени колонии от първоначалната злокачественост. И така, ако някой желае да извърши бавно самоубийство, може да пуши на воля, докато димът го възнесе на небето точно както този човек тук.
Всички зашушукаха хорово около поставката на Джордж. Някои, все още неубедени в собствената си смъртност (или в доклада на американското раково общество), си мислеха „Няма да се случи точно на мен. Пуша по две-три на ден, освен когато наближат изпити.“
— Добре — каза професорът, — сега се върнете при масите си и отворете предназначените за вас гърди.