— Затова има изобилие от глупави лекари, Барн — те знаят имената на всичко и значението на нищо. Аз, както го виждам, до две години изобщо няма да видим болен човек.
— Поправка, Кастелано. Ако дойдеш да закусваме заедно, ще видиш истинска баскетболна развалина.
Барни ѝ пожела лека нощ и слезе по стълбите към машината за сладкиши, където пръсна осемдесет цента за четири вида шоколадови вафли.
Когато тръгна обратно по коридора към килията си, той чу тракането на пишеща машина. Можеше да бъде само един човек — естетът Мори, чиято врата беше отворена, за да може случайният минувач да зърне твореца в процес на работа. Барни затаи дълбоко дъх, когато минаваше покрай стаята му.
Но не успя да се измъкне.
— Ливингстън!
— О, здрасти, Мор. Бях се запътил към леглото. Направо съм скапан от днешния ден…
— Емоционално изтощен?
— Абсолютно.
— Травматизиран?
— Предполагам.
— И все пак дълбоко развълнуван от първата среща с мъртво тяло?
— Ами честно казано, предпочитам да срещам живи тела.
— Добре, това е много добре — Мори започна яростно да блъска клавишите на машината и Барни се опита да се измъкне.
— Ливингстън, още не можеш да си тръгнеш!
— Защо, Мор?
— Трябва да видиш какъв е бил всъщност първият ден в медицинския институт.
— Сериозно? А къде, по дяволите, мислиш, че бях?
— Хайде де, виж колко живо съм описал целия Sturm und Drang34 — той му подаде купчина жълти листа и накара посетителя си да ги вземе.
Барни нямаше настроение за нищо друго, освен да спи. Но все пак долови известна паника в гласа на Мори.
— Добре — предаде се той и се друсна в неоправеното легло на домакина си. — Дай да видя как животът е пречупен през призмата на изкуството.
И остави калоричните си деликатеси.
— Страхотно — отбеляза ликуваш Мори, като се пресегна към една от вафлите и започна да я разопакова. После се обърна към Барни и попита с пълна уста: — Нали нямаш нищо против, Ливингстън? Толкова се бях отплеснал, че не слязох на вечеря.
Барни започна да чете. Мори беше възпроизвел добре чувствата, страха и трепета, вълнението при вида на отвореното човешко тяло, решило да им изложи на показ загадките си. Дори имаше хумористичен елемент — припаднал студент, когото състрадателният разказвач бърза да свести. Но не съвсем умелата размяна на героите бе ясно доловима — Мори беше онзи, който наблюдаваше съсредоточено професор Лубар, а припадналият студент не беше друг, а именно Барни.
Мори се надвеси над него със странна гримаса.
— Хубаво е, нали?
Барни се почувства неловко. Защо бе изменил истината?
— Мори, не си обяснил нищо за гръдната кухина.
— Това е литературна творба, за Бога. За масовия читател.
— Знам. Но някак масовият читател не добива впечатлението, че си погледнал дори…
— Погледнах — запротестира той почти неистово.
— Тогава защо не си описал дори проклетото сърце? Самите литератори биха се зарадвали на това.
— Ливингстън, започваш страшно бързо да се превръщаш в досада.
Барни остави тази забележка да мине покрай ушите му като боксьор, който подкляква, за да избегне удар.
— Слушай, Ийстман, искам да ми отговориш направо. Върна ли се на вашата маса, след като… ти стана лошо?
— Накъде биеш? — неловко запита Мори.
— Имам предвид дали остана до края в часа по анатомия?
Очите на Мори бяха като на изплашен бухал.
— Не разбираш ли, Ливингстън? Те всички се смееха. И ти се смееше заедно с другите.
— Кои други?
— Нали ги чу! Всички от курса ми се подиграваха.
Нарастващо безпокойство обзе Барни. Той се наведе по-близо до Мори и тихо попита:
— Искаш ли да поговорим за това, което те тревожи?
— Я си таковай майката, Ливингстън, да не си ми личен психоаналитик!
— А ти имаш ли си психоаналитик, Мори?
— Не е твоя работа, разкарай се оттука и ме остави на мира! — той зарови лице в ръцете си и захлипа.
Барни разбра, че всъщност това бе молба да не го оставя. Освен това беше ясно, че Мори спешно има нужда от професионална помощ.
— Ще си тръгна, ако това искаш — каза той тихо. — Но мисля, че трябва да се обадиш в здравната служба.
— Не мога — отговори Мори с налудничаво кикотене. — Баща ми не вярва на психоаналитиците.
— Как така?
— Той самият е такъв — а после изстреля без всякаква връзка: — Баща ми ме мрази и в червата.
— Защо? — запита Барни, външно спокоен, но с отчаяното чувство, че терапевтичните му способности са абсолютно недостатъчни.
— Защото убих майка си — отвърна сериозно Мори.
— О! — беше всичко, което успя да произнесе Барни.