— Всъщност не съм — обясни Мори. — Бях само на две години, когато тя се нагълта с някакви таблетки и умря. Но баща ми мисли, че вината е моя.
Барни разбра, че няма време за губене.
— Виж, отивам до кенефа за малко. Но веднага се връщам.
Когато Барни се обърна да излезе, гласът на Мори стана заплашителен:
— Само гледай да се върнеш бързо, мамка ти!
В края на коридора до стълбищната площадка имаше телефон. Барни бе останал без дъх от тичане, когато помоли в слушалката да го свършат със студентската здравна служба.
Дежурен беше някой си доктор Рубин. Гласът му звучеше спокойно и утешително и Барни избълва основните подробности за състоянието на приятеля си.
— И сега какво трябва да направя? — попита нетърпеливо той.
— Предлагам да слезеш при мен да си продължим разговора — отвърна лекарят.
— Но не може ли да го оставя във ваши ръце сега? Толкова много още имам да уча…
— Моля те, Ливингстън — състрадателно каза Рубин, — не е необходимо да продължаваш цялата тая шарада за „твоя приятел“. Няма нищо срамно. Вече се видях с няколко твои колеги тази вечер, които имаха същите… проблеми.
— Не, не, докторе, вие не разбирате!
— Напротив, разбирам — настоя лекарят. — По-добре ли ще се почувстваш, ако аз се кача при теб?
— Добре — предаде се Барни. — Можете ли да дойдете на площадката на третия етаж, колкото се може по-скоро?
Рубин се съгласи. Барни затвори и почувствал напрежението от последния един час, се повлече бавно към стаята на Мори.
Нямаше го.
А прозорецът беше отворен.
10.
Барни беше поразен от бързината, с която се случи всичко. И от свръхестествената безшумност. Никаква паника, никакви сирени, никакви викове. Нищо, което да привлича внимание.
Когато се втурна навън от стаята на Мори, в коридора той буквално се сблъска с д-р Рубин. След като обясни всичко за част от секундата, докторът нареди на Барни да се обади на университетската полиция, после да вземе няколко одеяла и да излезе навън при него. Барни реагира с толкова безумни движения, че се почувства като действащо лице от филм със забързани кадри: телефонира, сграбчи спалното оборудване от леглото на Мори, спусна се надолу по стълбите, влачейки одеялата и чаршафите, и изтича от другата страна на сградата под прозореца на Мори.
Чу стенания. Мори беше жив. Но колко жив? Когато се приближи, видя приятеля си да лежи почти неподвижен на земята.
— Бързо, помогни ми! — излая докторът. — Хвани му главата, задръж я в нормално положение. Нали не искаме да му направим шиечна фрактура, ако все още я няма.
— Как е той? — попита Барни, като коленичи и внимателно хвана главата на Мори с надеждата, че трескавото му сърце няма да разтрепери и ръцете му.
— Класически случай на скачане отвисоко — изкоментира вещо Рубин. — Със сигурност има фрактури на ходилата — светна с фенерче в очите на Мори и добави: — Изглежда, няма вертебрално счупване.
— Какво значи това?
— Гръбначният му стълб изглежда добре. Очевидно няма неврологични промени. Страхотен късметлия е.
Това е едната гледна точка, помисли Барни.
Изведнъж Мори започна неистово да трепери. Барни бързо го зави в одеялата.
— Ливингстън, ти ли си? — попита Мори с глас, който издаваше болката при произнасянето на всяка сричка.
— Да, да, само стой спокойно, Мори. Ще се оправиш.
— О, по дяволите — въздъхна раненият. — Баща ми ще ме изтормози заради това. Вероятно ще каже, че не мога нищо да направя като хората.
Той издаде звук на нещо средно между смях и плач. После отново изстена.
— Много го боли — умолително каза Барни на лекаря. — Не можете ли да му биете нещо?
— Не, ще потисне чувствителността му. Трябва да бъде по възможност в пълно съзнание, докато установим степента на нараняването.
Блеснаха светлини. Университетската полиция и линейката се материализираха почти едновременно. Барни дори не беше чул шума от двигателите. Скоро пет-шест човека заобиколиха Мори, разговаряйки с неестествено спокоен шепот.
Барни усети, че те бяха изпълнявали тази сцена много пъти и знаеха ролите си толкова добре, че не се налагаше да водят диалог.
Лекарите поставиха шина на врата на Мори, за да му предпазят гръбнака, и го подготвяха за носилката, когато деканът Холмс дойде. Беше като зловещо Богоявление — лицето му ту се скриваше, ту отново се появяваше на светещите фарове на линейката.
Холмс се наведе над Мори, взе от някого фенерче и лично се увери, че няма черепни увреждания. Кимна леко — разрешение пациентът да бъде закаран в болницата.
Когато го поставяха в линейката, Мори тихо извика:
— Ливингстън, тук ли си?