— Тук съм, Мори.
— Ръкописът ми. Погрижи се за ръкописа ми.
— Разбира се, разбира се. Не се тревожи.
Вратите на линейката се затвориха безшумно и секунди по-късно тя изчезна в нощта.
Сега на тревата отвън останаха само тримата. Всички прозорци на Вандербилт Хол бяха тъмни. Барни погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си. Беше три и четиридесет и пет.
Не знаеше какво да прави. Почувства някак си, че за да се върне в стаята си, има нужда от тяхното разрешение. Затова продължаваше да стои — изтощен, но послушен войник, а висшестоящите офицери се съветваха. От време на време различаваше по някоя дума.
— Ийстман… познавам баща му… да подготвим нещата.
Най-накрая Рубин кимна, завъртя се на пети и се отправи към последните си няколко часа дежурство в здравната служба. Твърде възможно бе да го очакват други обезпокоителни съобщения.
Холмс се приближи към Барни.
— Съжалявам, не ти разбрах името.
— Ливингстън, сър, първи курс. Живея на етажа на Мори. Тоест… където Мори живееше.
Деканът кимна.
— Ливингстън, искам да разбереш, че като бъдещ лекар етиката те задължава да не споменаваш пред никого за това.
— Разбира се, сър.
— Дори в разговор с най-близки приятели. Това е един от най-трудните аспекти на нашата професия. Освен това възможно е да има тревожно отражение върху колегите ти. Сигурен съм, че разбираш какво искам да ти кажа.
Барни кимна по-скоро от умора, отколкото в знак на съгласие.
— Но, сър, рано или късно те ще забележат, че Мори не се появява наоколо.
— Остави на мен да се оправя с това. Просто ще спомена нещо от сорта на например болест в семейството.
— Да, сър. Мога ли с ваше разрешение да си тръгна сега? Вече е много късно и аз…
— Разбира се, Ливингстън — нали така беше?
— Да, сър.
— Според думите на д-р Рубин тази вечер си оказал огромна помощ. Оценявам това и съм сигурен, че Ийстман също ще го оцени.
— Ами Мори всъщност е симпатично момче. Може би е прекалено чувствителен…
— Говоря за д-р Ийстман — баща му.
— О! Да, сър. Лека нощ, сър.
Барни едва беше направил пет крачки, когато деканът го спря.
— Ей, Ливингстън!
Барни спря и се обърна.
— Да, сър?
— За какъв ръкопис говореше младият Ийстман?
Барни се поколеба и с възмущение реши, че поне едно нещо от Мори Ийстман трябва да остане непокътнато.
— Не зная, сър. Предполагам, че е бълнувал или не е бил на себе си.
Деканът Холмс кимна и Барни реши, че това е разрешение да се оттегли. Уморено тръгна към стаята си.
Когато мина покрай стаята на Мори, Барни забеляза, че вратата все още зее отворена. Запали светлината и влезе. От портативната пишеща машина стърчеше полуизписан лист. Барни се надвеси да го прочете. Мисли на разказвача след първия ден от медицинското му образование.
Това беше първата ни среща с представител на отвъдния свят. Любопитно е, че надникнахме вътре в него и всичко си беше на мястото. Нищо не липсваше. Какво тогава отнема Смъртта?
Учените с вирнати носове биха казали просто: електрически импулси; религиозните може би ще отговорят: духа. А аз съм хуманист и онова, което видях днес, за мен беше липса на душа.
Къде ли е отишла тя?
Барни събра около десет страници от „книгата“ на своя състудент, изгаси лампата и тъжно тръгна към стаята си.
Почувства огромна нужда да изхвърли мислите от главата си.
— Божичко, Ливингстън, да не си болен? Изглеждаш, като че не си спал цяла нощ.
— Наистина не съм спал цяла нощ — прегракнало отговори Барни, като се опита да осъществи контакта на кифлата в лявата си ръка с конфитюра върху ножа в дясната. На таблата му имаше три чаши кафе.
— Може ли да седна, или масата е само за зубрачи?
— Седни, Кастелано, седни.
Лора седна срещу него и забарабани с пръсти.
— Е, ще ми кажеш ли какво е станало?
— Учих за епителна тъкан и беше толкова интересно, че се отнесох. После видях, че е съмнало.
Лора се пресегна, взе едно от кафетата му и отвърна:
— Дрън-дрън. Знам много добре какво е станало.
Полузатворените клепачи на Барни се повдигнаха почти до нормалното си положение.
— Така ли?
Тя кимна усмихнато.
— Имал си неочаквана романтична среща. Коя беше щастливката, Ливингстън, някоя сестра ли?
— Стига, Лора, аз питам ли те за сексуалния ти живот?
— Да. И аз обикновено не те държа в напрежение.
— Ами това е по-различно. Дадох нещо като лекарска клетва. Моля те, не настоявай.
Той копнееше да сподели болката и объркването си с нея. Но не посмя да наруши дадената дума. Не от страх пред Холмс, а от уважение към Хипократ. Глътна малко кафе и изкоментира:
— Господи, каква отврат!
— По мое скромно мнение — заключи безгрижно Лора — ти и Грети най-после сте на една и съща вълна.