— Истината ли искаш? — попита Лора. — Голата истина е, че тя не желае нищо да я откъсва от учението ѝ. Напълно е завладяна от идеята да стане номер едно в курса. Сега сме едва в началото на семестъра, а тя вече взима таблетки, за да стои будна и да учи.
— Пълна откачалка! Както и да е, спести ми останалите подробности.
Прекъсна ги появяването на Ханк Дуайър.
— Барн, можеш ли да ми отделиш няколко минути?
— Разбира се — отговори свойски Барни. — Седни при нас.
Ханк кимна със смущение към Лора и с неудобство каза:
— Ами то е лично, Барни. Може ли да се отбия в стаята ти по някое време довечера?
— Довечера? Добре, да, чудесно. Единайсет и половина става ли?
— Не може ли малко по-рано? Ще ми се да се паркирам в леглото по това време.
— Съжалявам, Ханк, имам страшно много работа и дори минутка не мога да отделя преди единайсет и трийсет.
Дуайър кимна с благодарност и почтително се отдалечи.
Когато вече не можеше да ги чува, Барни бързо насочи разговора към по-вълнуваща тема.
— Сега, Кастелано, искам прост отговор — с „да“ или „не“: Грети Андерсън абсолютна нимфоманка ли е, или не?
Лора поклати глава.
— Съжалявам, не мога да отговоря с „да“ или „не“.
Тя стана. Консултацията на консултантите приключи.
Парадоксално е донякъде, че биохимията, която изучава процесите в живия организъм, е вероятно най-смъртоносният предмет за един студент по медицина. Навярно защото функцията на живота е сведена до бездушни схеми и сложни формули, изписани на многобройни листове, раздадени на всеки.
— Животът е невъзможен — започна драматично професор Майкъл Пфайфър — без органичните съставки, известни като аминокиселини. Те са строителният материал, от който са построени протеините, както и крайният продукт от усвояването на същите.
После Пфайфър разшири изявлението си още малко:
— В природата има приблизително осемдесет аминокиселини. Само около двайсет от тях са необходими за метаболизма и растежа на хората. Онези, които се доставят чрез храната, се наричат незаменими. Другите, които се произвеждат в организма, са познати като „заменими“, или „глицини“. На дъската съм написал и две те групи аминокиселини. Но не е необходимо да ги преписвате.
При освобождаването им от допълнителни записки студентите изпуснаха колективна въздишка на облекчение.
— Само ще ги прочета — каза небрежно Пфайфър и започна: — Хистадин, изолевцин, левцин, лизин, метионин, цистеин, фенилаланин, тирозин, треонин, триптофан, валин.
После Пфайфър се обърна към втората част на дъската и на един дъх изрецитира групата на заменимите аминокиселини, като добави:
— Разбира се, по-късно отново ще се върнем към тях, за да ги разгледаме подробно.
„Е, тоя не е страшилище, помисли си Барни. Свърши се с мита, че изпитът по биохимия бил ужасно клане.“ И точно тогава се случи.
Асистентите от двете страни започнаха да раздават дебели купчини листове, на които студентите скоро откриха подробни схеми на всичко, което Пфайфър бе споменал за кратко и между другото.
Ако съществува такова нещо като колективна психика на първокурсници, сега то се бе превърнало в пълна колективна депресия. Стаята се изпълни с отекващи стенания. След което дойде смъртоносният удар на Пфайфър:
— За да не се отпускаме, мисля, че първото ни малко контролно ще се проведе след три седмици.
Настана странна тишина. В продължение на няколко секунди всички студенти бяха спрели да дишат. Защото знаеха, че трябва да бъде зададен жизненоважен въпрос, и всички се наблюдаваха, за да видят кой ще намери смелост да го зададе. В този момент Лора вдигна ръка.
— Да, мис… името ви, моля?
— Лора Кастелано, сър. Само исках да попитам дали от нас се очаква да запаметим всичко, написано на тези листа.
Повече от сто глави се изтеглиха напред, за да чуят по-добре отговора на професора.
— Е, мис Кастелано, това е малко прибързано. До тогава ще вземем още доста материал и ще бъде въпрос на приоритет. В края на краищата можем ли да твърдим, че някакви си двайсет аминокиселини са по-важни от петдесет и осемте протеина, които имаме в кръвта?
— Благодаря ви, професоре. (Садистично копеле такова)
— Други въпроси? — великодушно запита Пфайфър. На последния чин Барни прошепна на седналия до него Бенет Ландсман:
— Попитай го къде си паркира колата, за да му сложим бомба.
Когато студентите се разпръснаха, Барни извика:
— Страхотна си, Кастелано, това се вика смелост. Сега никой от нас няма да спи тая нощ.
Барни беше ядосан.