— Защо не поиграете с нас, мистър Ливингстън, така ще можем да направим истински мач на половин игрище.
— Много мило, Лора. Но се чувствам малко изморен. По-добре да поспя.
По лицето на Барни премина сянка на разочарование.
Лора го погледна и разбра какво чувства.
Той бавно се обърна към нея и очите им се срещнаха. В този момент те разбраха, че могат да четат мислите си.
Колкото пъти семейство Ливингстън отидеше на вечеря у съседите, Барни неизменно се възхищаваше от умението на Луис да заинтригува Харълд, дори да го направи разговорлив. Лекарят беше човек с огромни апетити — за храна, за вино, а най-много за знания.
Несекващите му въпроси събуждаха учителя у Харълд и той забавляваше Луис с анекдоти из историята на древната римска Hispania, особено с разкритията, че някои от най-великите писатели на империята били испанци по произход — като Сенека, трагика, роден в Кордова.
— Инес, чу ли това? Великият Сенека бил от нашите! — после Луис се обърна към събеседника си и сантиментално въздъхна: — Сега, Харълд, да можеше да ми кажеш, че и Шекспир е бил испанец!
Лора беше възхитена когато мистър Ливингстън обясни защо тя, която съвсем не приличаше на стереотипните романски „chiguitas“15, е толкова светлокоса: тяхното семейство несъмнено има келтски предшественици, които са се преселили на Иберийския полуостров.
Когато двамата бащи се преместиха в кабинета на Луис, а майките — в кухнята, Лора каза на Барни:
— Божичко, страшно ми харесва баща ти, Той знае всичко.
Барни кимна, но си помисли: „Да, но бих искал да разговаря с мен по-често.“
Всяка събота следобед родителите на Барни сядаха изпълнени с благоговейно очакване пред радиото, за да чуят мекия глас на Милтън Крос, който съобщаваше кои от големите гласове на Метроиолитън Опера ще пеят този ден. Междувременно Луис и Инес извеждаха Изобел на разходка в Проспект Парк.
Така Лора, Барни и Уорън бяха свободни да идат на детското матине в театър „Савоя“ (вход двайсет и пет цента, плюс още пет за пуканки).
Беше време, когато кината не бяха само развлечение, а и даваха съвети за това, колко добронамерено трябва да живеят американците. Рандолф Скот яздеше смело белият си кон в „Територията на лошия“, за да спаси добрите; Джон Уейн („Горе на седлото“) яздеше своя бял кон, за да облагороди — както изглеждаше, с един замах — дивите земи на Запада.
По към тропиците Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан показваше на всяко дете ползата от уроците по плуване, особено ако попаднат във води, където гъмжи от крокодили.
Но най-великият герой между героите беше Гари Купър. Отчасти защото имаше тяло на баскетболна звезда и отчасти защото беше помогнал на испанските партизани в „За кого бие камбаната“. Но особено много, защото беше храбър лекар в „Историята на д-р Уосъл“. Когато излязоха с насълзени очи, след като бяха изгледали две поредни прожекции на филма, Барни и Лора единодушно заявиха, че неговата професия е най-благородната от всички.
Разбира се, сравнително много по-близо до тях имаше един също толкова достоен за възхищение лекар. Луис Кастелано не беше висок колкото Купър, но беше еталон и за дъщеря си, и за Барни (който често си мислеше колко чудесно би било, ако съседът би могъл да бъде и негов баща).
Луис беше поласкан, когато научи за амбицията на Барни, но се отнесе с леко снизхождение към онова, което прие за фантазия у дъщеря си. Беше убеден, че тя ще изживее тази смешно романтична мечта, ще се омъжи и ще има много деца.
Но беше сбъркал.
Особено след като Изобел умря.
2
Това се случи внезапно като светкавица през лятото. Малко по-късно, като последвал грохот на гръмотевица, дойде и мъката.
Тази година параличът се беше развилнял. Ангелът на смъртта дебнеше на всяка улица в града. Повечето родители в Бруклин, които можеха да си го позволят, изпращаха децата, си на безопасни места в провинцията като Сириш Вали.
Естел и Харълд вече бяха наели крайбрежно бунгало в Джърси за целия месец август. Луис обаче настоя да остане там, където е необходим, а Инес не искаше да го остави да се бори сам. Семейство Ливингстън предложиха да вземат двете момичета и Луис с благодарност отвърна, че ще обмислят идеята сериозно.
Може би беше прекалено зает с опасни случаи на детски паралич, за да забележи, че по-малката му дъщеря проявява някои от симптомите. Но как можеше да не забележи, че е вдигнала температура и дишането ѝ е учестено? Вероятно защото момиченцето нито веднъж не се оплака, че не се чувства добре. Едва след като една сутрин я откри в безсъзнание, Луис осъзна за свой ужас какво бе станало.