Оказа се паралич на дихателните пътища, при който вирусът яростно атакува горната част на гръбначния мозък. Изобел не можеше да диша дори с респиратора. Още преди да настъпи нощта, тя почина.
Луис полудя от самообвинения. Що за лекар бе той, по дяволите! Би трябвало да е в състояние да спаси собствената си дъщеря…
Лора отказа да си легне. Боеше се, че ако затвори очи, може и тя да не се събуди. Барни остана да ѝ прави компания през целонощното траурно бдение, докато тя седеше в задушната и гореща всекидневна и се свиваше от болки в стомаха.
По едно време той прошепна:
— Лора, вината не е твоя.
Тя с нищо не издаде, че го е чула. Очите ѝ останаха загледани в нищото.
— Млъкни, Барни — каза тя, — нямаш представа за какво говориш.
Но вътре в себе си беше благодарна и облекчена — той бе успял да изрази с думи чувството ѝ на вина, загдето продължава да живее, когато сестричката ѝ е мъртва.
Единствено Естел беше в състояние да уреди подробностите около погребението. Тя предположи, че семейство Кастелано ще иска католически обред, и се свърза с отец Хенеси от църквата „Свети Грегоар“. Но когато им разказа плана си, Луис изрева:
— Никакъв свещеник, не ща свещеник, освен ако не ми обясни защо Бог прибра дъщеричката ми!
Естел покорно се обади на отец Хенеси, за да му съобщи, че в крайна сметка няма да има нужда от него.
После дойде Харълд и се опита да убеди съпрузите Кастелано, че все пак нещо трябва да се каже. Не могат да се разделят с дъщеря си просто така, без нищо. Инес погледна съпруга си, защото знаеше, че той трябва да вземе решението. Луис наведе глава и тихо каза:
— Добре, Харълд, ти си ученият, ти говори. Само че ти забранявам да произнасяш името Господне!
Под безжалостното августовско слънце двете семейства наблюдаваха как малкият ковчег бе положен в земята. Барни се протегна да хване ръката на Лора. Тя го стисна силно, сякаш така можеше да спре сълзите си. И както стояха около гроба, Харълд Ливингстън прочете няколко реда от едно стихотворение на Бен Джонсън за смъртта на смело испанско дете.
Той вдигна поглед от книгата и запита:
— Иска ли някой да каже нещо?
Най-сетне от дълбините на душата си Луис Кастелано отрони едва доловимите думи:
— Adios, nina.
На връщане към къщи всички прозорци на колата бяха отворени с напразната надежда, че малко въздух отвън може да облекчи непоносимата тежест. Инес повтаряше с мек печален глас:
— Yo no se que hacer.16
Объркана, Естел изведнъж се чу да произнася:
— Майка ми дойде от Куинс и сега приготвя вечеря за всички ни.
Пътуването продължи в мълчание.
Когато преминаваха Трибъро бридж, Луис попита приятеля си:
— Обичаш ли уиски, Харълд?
— Ъъ… ами, да. Разбира се.
— Имам две бутилки. Един клиент ми ги даде за Коледа. По време на войната ги използвахме за упойка. Ще ти бъда благодарен, ако ми правиш компания, amigo.
Макар да беше вече у дома, на Лора не ѝ се спеше. Нито ѝ се говореше, макар че Барни, верен на себе си, бе седнал наблизо. Майка ѝ и Естел бяха горе и оправяха нещо в стаята на Изобел. Искаха да свалят чаршафите? Да ѝ съберат дрехите? Или може би просто да докоснат куклите на мъртвата ѝ сестра, като че ли нейният дух все още витаеше около тях.
От време на време Лора долавяше почти неистовите звуци, издаващи мъката на Инес. Но по-често къщата кънтеше от дрезгав мъжки смях. Харълд и Луис бяха в кабинета и се напиваха юнашки. Луис крещеше на Харълд да попее заедно с него някои от добрите стари песни, като „Francisco Franko nos guiere gobernar…“17
Барни не можеше да се отърси от уплаха. Никога не беше виждал Луис, да не говорим за баща му, толкова извън релси.
— Май ще вземат да довършат и двете бутилки, а, Лора?
— Не ми пука — тя млъкна за момент и додаде: — Непрекъснато мисля за хилядите пъти, когато съм се държала гадно с нея. Миналата неделя ѝ се развиках и я нарекох тъпа малка пикла. МИНАЛАТА НЕДЕЛЯ!
Барни се наведе напред и прошепна:
— Нямаше как да знаеш.
Тя захлипа.
— Аз трябваше да съм наказана! Аз трябваше да умра!
Без да каже нито дума, Барни стана, отиде до нея и нежно постави ръка на рамото ѝ.
През останалата част на горещото, душно лято Лора, Барни и Уорън неспирно играеха баскетбол, като единствените им почивки бяха посещенията в „Савоя“, където имаше климатична инсталация. Барни нито веднъж не чу Лора да споменава името на сестра си. Освен в първия учебен ден, когато тримата вървяха към училището.