И накрая, тези величави полукълба на главния мозък — ковчежетата, в които е цялото съкровище на жизнения ни опит. Богатството от уроци, натрупани различните преживявания: чрез болка и удоволствие, хранене и пиене, чрез битки и полети, секс и уриниране — и не на последно място, чрез „Ню Йорк Таймс“.
До сесията оставаше толкова, колкото е разстоянието между нервните клетки. Едно мигване с окото — за което жадуващите за сън нямаха време — и настъпваше часът за проверка върху целия материал. Човешкото тяло в неговата цялост — микроскопична, микроскопична и невидима. (Не бива да забравяме, че съществуват множество вируси, все още неуловими с микроскоп.)
Благодарение на дарбата си да печели приятели Барни имаше повече късмет от другите. Ланс му зае микроскоп с целия комплект предметни стъкла, така че можеше да съзерцава със зачервени очи прелестите на рака. Препаратите с карцинома, гледани с микроскоп, грееха като извезан от Божията ръка гоблен в алено.
А по микробиология му помагаше Сет Лазаръс, който не само познаваше материала, но и притежаваше таланта да го обяснява на другите. Единственият му недостатък беше, че говореше адски тихо и ако човек не седеше до него — дори в тесните стаички на общежитието, където се събираха учениците му, — имаше опасност да пропусне някой и друг бисер. Сет водеше записки на лекциите, а всички останали водеха записки от Сет. Понякога едва ли не го канонизираха, макар да притежаваше един странен навик: лягаше си винаги в девет вечерта и упорито, като Хорацио на моста, отказваше да престъпи дори с петнайсет минути принципа си.
— За Бога, Лазаръс — оплака се веднъж един отчаян студент, — не си малък вече. Мама няма да скрие десерта, ако бебчо не си е в креватчето точно в девет. Не можеш ли поне веднъж да рискуваш и да легнеш в десет?
Молбите не помогнаха, макар че Сет искрено се извини:
— Съжалявам — рече той с характерния си висок шепот. — Мисля, че е много важно да познаваме биологичните си ритми. Зная, че съм в най-добра форма съвсем рано сутрин, затова ставам в пет. Измореният мозък е като изтощена батерия. Съжалявам, момчета, но трябва да заредя акумулатора си. Лека нощ!
— Дали спи още с плюшеното си мече? — подигра се Люк Риджуей, след като Сет излезе от стаята.
— О, я стига, Риджуей — нареди Барни. — Трябва да сме му благодарни, че отделя време за тъпи копелета, като нас.
— Така си е — съгласи се Лора. — Ако аз бях умна като Лазар, щях да си лягам в осем даже — а и ти също.
— Стига лайнарщини, Кастелано — възрази Люк.
— Ей, дръж си езика — намеси се Барни. — Да не минаваме границата.
— Що не си гледаш работата, Ливингстън? Да не си ѝ адвокат, а?
— Вижте какво — започна Барни това, което по-късно щеше да определи като първия си опит за групова терапия, — трябва да ни е ясно, че всички сме на път да откачим. Понякога си мисля, че това е част от грандиозния им замисъл да ни закалят. Но така или иначе, Сет доказа колко е умен, като отиде да спи. Точно от това се нуждаем всички.
— Знаеш ли всички черепни нерви, Ливингстън? — дойде предизвикателство от дъното на стаята.
— Знам им имената.
— А окончанията и подразделенията им?
— Е… не наизуст — призна си Барни.
— Тогава ходи да спиш, а ние ще останем да учим.
Барни се надигна от мястото си:
— Е, няма нищо по-хубаво от учебна сбирка, от която да психясате напълно за предстоящото изпитание — подхвърли той весело. — Аз отивам да се поцеля малко в баскетболния кош и да се отпусна, но ако настояваш, Риджуей, мога да уцеля, първо твоята глава.
— О, Боже! — възкликна Люк, когато Барни излезе. — Този е безнадежден случай. Чудя се как изобщо са приели такъв боклук в института.
— Гръмни се, Риджуей! — изказа се Лора.
— Дявол да ви вземе, давайте да се измитаме, докато не сме се изпотрепали — предложи един от по-уравновесените.
Дори след баскетбола Барни не беше в състояние да учи и реши да направи нощен спринт. Беше топла пролетна нощ, долавяше се уханието на лято. Той прекоси авеню „Лонгуд“, стигна вътрешния двор на института и започна да прави обиколки по края на тревната площ.
Дворът тънеше в мрак и само тук-там под бледата светлина от една-две лаборатории се виждаше тревата. След като потича пет минути, Барни усети, че не е сам. Отначало само с крайчеца на окото си зърна фигура, която приближаваше откъм големите мраморни колони на сграда „А“. Да не би да е някоя спортна душа измежду преподавателите? Не, те поддържат форма с убийствени тенис двубои. В такъв безбожен час можеше да е само някой изнервен студент, като него или, подсказа внезапно параноята му, тайнственият убиец на кучета, тръгнал на лов за първата си човешка жертва.