Силуетът се приближаваше бързо и Барни също ускори темпото, твърдо убеден, че бяга, за да спаси живота си. Напразно, само след една обиколка другият бегач буквално му дишаше във врата.
— Здрасти, Барни — чу се шепот.
Той се обърна и видя… Грети Андерсън.
— Господи, Грети! — рече той запъхтяно. — Какво търсиш тук по това време?
— Каквото и ти вероятно. Знаех си, че напрежението ще е ужасно както никога. Много от колегите превъртат.
— Някои хора не разбират, че в института по медицина просто никой не прекъсва — тросна се Барни.
— Май ще съм първото изключение от традицията — гласът ѝ леко трепереше. — Цяла година се опитвам да се задържа над водата, но вече не вярвам, че ще успея.
Внезапно на Барни му хрумна една мисъл. Да не би на Грети да бяха позорните 11 точки на първия тест по биохимия — и 9-те, 10-те и 13-те на следващите тестове?
— Виж, Грети, най-лошото, което може да ти се случи, е да те накарат да повториш първи курс — знам го със сигурност. Кълна се, че, приемат ли те веднъж, рано или късно си получаваш дипломата.
Потичаха още няколко метра и Грети отвърна апатично:
— Освен ако не се самоубиеш. Чувала съм, че във всеки курс по пет-шест души си правят харакирито.
В мислите си Барни внезапно се върна към Мори Ийстман и към онази вечер в ранната есен. Запита се дали спътничката му, като никога забравила да пусне в ход сексапила си, не обмисля своето самоунищожение.
— Хайде да отдъхнем малко, Грети.
— Готово.
Преминаха от бяг към нормален ход. Барни забеляза как от капките по лицето ѝ блести на лунната светлина. Господи, тя наистина е красива!
— Та какво те наведе на мисълта за самоубийство? — попита той възможно по-предпазливо. — Знаеш ли някой да е в опасност?
— Не знам някой да не е — отговори тя откровено. — Психолозите в студентската поликлиника работят денонощно и почти всички от курса са ходили на консултация — поне всички, които познавам. Напрежението във факултета е взривоопасно. Никога толкова много лекарства не са се поглъщали от толкова малко…
— Какви лекарства?
— Ами амфетамини за ободряване и фенобарбитал за успокояване…
— Откъде ги намират?
— Психиатрите дават някои с рецепта, а ако познаваш някой стажант-лекар, каквото поискаш ти е в кърпа вързано.
— Ти вземаш ли нещо?
— Аз ли? Понякога… — отвърна тя предпазливо.
— А Лора?
— Сигурно. Всъщност не знам. А бе какво си ме за разпитвал?
Барни, предприел нощната разходка, за да се успокои, сега изпадна в още по-голяма паника. През цялата година Лора нито веднъж не каза колко има на някой от тестовете. Беше толкова нетипично за нея, та единственото логично заключение беше, че се проваля. „Господи — помисли си Барни, — защо не настоявах повече? Трябваше да се досетя, че е твърде горда, за да се реши да ми каже.“
Барни и Грети бяха вече отпочинали и се отправиха обратно към Вандербилт Хол, Когато стигнаха женската част на общежитието с изглед към авеню. „Луи Пастьор“, той помоли:
— Грети, като се качиш, ще кажеш ли на Кастелано да ми позвъни?
— Разбира се.
Докато се спускаше обратно по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, Барни хвърли поглед назад към Грети и видя, че прави упражнения. „По дяволите, Андерсън, качвай се по-бързо! Трябва да разбера добре ли е Лора.“
Не посмя да вземе душ, да не би телефонът да позвъни, докато е в банята. Затова просто седна на леглото, а напоената с топла пот фланелка постепенно залепна като неприятен студен компрес на гърба му. Опитваше се да запази спокойствие.
Най-сетне телефонът иззвъня и Ланс Мортимър, чиято стая беше значително по-близо, вдигна пръв.
— Сигурно имаш шесто чувство — отбеляза той, като видя как Барни се втурна по коридора — или Мис Университет предлага тялото си като учебно помагало.
Барни грабна слушалката.
— Ти ли си, Кастелано?
— Не, Барни, аз съм, Грети.
— Там ли е Кастелано?
— Да, но не мога да я довлека до телефона.
— Защо?
Той почувства как започва да трепери под ледената си фланелка.
— Мъртво упоена е, Барни. Пълен труп.
— Какво искаш да кажеш с това „труп“?
— Искам да кажа, че спи така дълбоко, че само земетресение ще я събуди. Можеш ли да почакаш до утре сутрин?
Какво да каже? Да се изхвърли и да накара Грети да провери пулса и дихателната дейност на Лора?
— Барни, ако няма друго, бих искала и аз да си легна. Взех приспивателно и вече започва да ми се замайва главата.
— По дяволите! — изсъска Барни. — Защо всички момичета гълтате ханчета, като че ли са противозачатъчни?
— Хайде по-спокойно — утеши го Грети. — Абсолютно всички, с изключение на Сет Лазаръс може би, вземат нещо, за да изкарат изпитите. Слушай… — тя се прозя, — ще оставя на Лора бележка, че си звънял. Лека нощ!