Лора сви рамене:
— Зная само, че вземаше учението много на сериозно. Беше изцяло отдадена на това.
— Интересува ме проявявала ли е патологични отклонения — промени на настроението, чудатости или нещо такова.
— Доктор Холмс, когато казах изцяло отдадена, имах предвид това като патологично отклонение. Беше вманиачена в работата си.
— Аъ вманиачена — кимна Холмс, очевидно удовлетворен от една терминология, наподобяваща, макар и смътно, медицинската.
— Ако разрешите да допълня — намеси се учтиво Барни, — тя беше невероятно амбициозна. Не че и ние не сме, но тя беше като нажежен до бяло локомотив, готов всеки момент да избухне.
Барни замълча, за да види дали деканът е оценил приноса му.
— Бихте ли се уточнили, Ливингстън?
— Ами по анатомия например започнахме на една маса. Но щом разбра, че Сет Лазаръс реже по-добре, веднага притисна Лубар да я премести при Сет. Имаше натрапчивата идея, че трябва да е най-добрата. Предположението ми е, че си е поставила твърде висока цел и когато е разбрала, че не е Номер едно, не е могла да го понесе.
Деканът запази мълчание, като се взираше в лицето на Барни. Накрая проговори:
— Момичето наистина беше Номер едно.
— О — промълви Барни.
Деканът Холмс разгъна на масата няколко документа:
— Ето протоколите с оценките ѝ. Води в курса по всички предмети. Дори Пфайфър, който е изключително взискателен ѝ е дал 99 точки — което е прецедент.
„О, Господи! — помисли си Барни, — значи тя е била на върха в топлистата по биохимия.“
— А в живота ѝ нещо интимно имаше ли, Лора?
— Не — отвърна тя след моментно колебание, като се чудеше колко е редно да разкрие. — Честно казано, мисля, че се страхуваше от мъжете. Агресивността ѝ̀ като че ли беше противофобийна — ако използвам уместно термина. Мисълта ми е, че да си толкова по-добра от тях, е начин да ги държиш на разстояние.
Холмс кимна:
— Хипотезата ви е интересна. Трябва да чуя какво мисли по въпроса психиатърът ѝ. Посещавала го е редовно.
Откъм входа на бюфета се чу висок шепот:
— Декан Холмс, може ли да поговоря с вас за минута?
Деканът поклати посребрената си грива и се обърна към Барни и Лора:
— Извинете ме, идвам веднага.
Барни и Лора зачакаха в мрака.
— Чувствам се като кръгъл идиот — рече той.
— И двамата казахме едно и също, Барни. Откъде можехме да знаем, че е била номер едно, преди той да ни каже? Беше така дяволски потайна…
Деканът се върна със светлокафява тетрадка с печата на института по медицина. Не седна на масата, а само каза:
— Много ми помогнахте, благодаря ви.
Явна покана да си вървят. Но Барни не можеше да си тръгне и да остави загадката неразбулена:
— Господин декан… сър, мога ли да ви запитам какво става?
— Информацията е поверителна, Ливингстън.
Барни настоя:
— Сър, само преди две минути и тримата водехме „поверителен“ разговор. Щом тогава ни се доверихте, защо не ни се доверявате сега?
— Май сте прав, Ливингстън. А и в интерес на истината, ако не бяхме разговаряли, нямаше да разбера за какво се отнасят драсканиците на Алисън.
— Какви драсканици, сър?
— Вижте сам — деканът му подаде тетрадката. — Отгърнете на последните десет страници.
С Лора до рамото си Барни отвори тетрадката към края ѝ.
Три думи се повтаряха ред след ред, страница след страница:
Настигат ме. Настигат ме.
Настигат ме…
Барни си помисли само: „Как е възможно психиатърът ѝ да не забележи това? Какво е правил на консултациите, ноктите си ли е рязал?“
Лора изказа гласно мислите си:
— Трябваше да се досетя — след всички разговори, които сме водили. Трябваше да се досетя накъде отива…
— Моля ви, Лора — каза меко деканът. — Не сте били в състояние да отгатнете мислите ѝ. Дори и на опитния специалист му е убягнало…
Докато Барни връщаше тетрадката, деканът каза по-скоро на себе си:
— А сега аз трябва да се изправя пред родителите на девойката — после въздъхна и допълни: — Това е най-тежкото. И сто години да си лекар, пак ти е трудно да се изправиш пред най-близките.
Барни гледаше след отдалечаващия се бавно декан и си мислеше: „Това е единственият случай, когато го виждам разстроен. А щом той не може да поеме всички ужаси на медицината, тогава кой може?“ Което пък го наведе на въпроса, какво ли си мисли сега психиатърът на Алисън. Дали той — или тя — се разкъсва от ви на, от смазващо чувство за провал?
И след това запита себе си: „Какво си се захванал с проблемите на хората? От собствените си чувства ли искаш да избягаш?
Не — каза той на вътрешния си глас, — аз съчувствам на Алисън. Може да е странно, но ми се иска не само да съм бил по-близък с нея. Иска ми се да бях на мястото на психиатъра ѝ.“