Вестта за смъртта на Алисън наелектризира института. Въпреки това от инстинкт за самосъхранение, студентите обсъждаха случилото се, сякаш то бе станало на някоя далечна планета.
Деканът бе предложил на родителите лично да представи института на погребението, но те отказали.
— Чудя се защо — обърна се Лора към група колеги на обед.
— Моето мнение е — започна Барни, като понижи глас, за да придаде повече тежест на предположението си, — че за тях самоубийството ѝ е един вид неуспех, провал в живота.
— И откъде вадите крайното си заключение, докторе, след като дори не сте виждали родителите ѝ? — попита Ханк Дуайър.
— Защото, Ханк, неврозите не са като вирусите, които се разнасят по въздуха. Неврозите идват от едно място и това място се нарича с простата думичка „семейство“.
— Бре, бре, колко компетентни сме станали — обади се Питър Уаймън от другия край на масата. — Ами аз? Какво ще кажеш за моите родители?
Барни го погледна, помисли и отсече:
— Че не са извадили късмет.
Като се постара да си даде нехаен вид, Питър обърна гръб на присмехулниците и се отдалечи.
— Ей този с удоволствие бих гледал как си прерязва вените — коментира Бенет.
— Не се тревожи, и това може да стане — успокои го сериозно Барни. — Според статистиката всеки випуск губи от три до пет студенти.
— Статистически това означава, че някой от тази маса ще бъде два метра под земята, преди да завършим — заключи Ханк Дуайър.
Спогледаха се.
— Не гледайте мен — усмихна се Бенет. — Отказвам да умра, докато не получа писмено уверение, че в рая няма расова дискриминация.
— Не си държиш на думата, Лора — рече ядосано Палмър, докато седяха в една ниша в партера на Вандербилт Хол.
— Не е вярно, казах, че ще се омъжа за теб, но не преди да завърша.
Изведнъж Палмър я изгледа гневно и строго произнесе:
— Слушай какво, Лора, това трябва сега да стане!
Никога не бе чувала от него такъв заповеднически тон.
— И защо така сме се разбързали?
— По дяволите, Лора, хич не ми е до шеги — той пое дълбоко дъх, за да се успокои и продължи: — Получих повиквателна от военната комисия.
— Така ли?
— Остават ми шейсет дни и искам да се оженим, преди да замина. Нужна ми е подкрепата ти.
— Палмър, не е честно да ме изнудваш.
Той удари на молба:
— За Бога, Лора, знаеш колко те обичам.
„Да — каза си тя, — зная, че ме обичаш, Палмър. Но ми е нужно време, за да се уверя, че и аз мога да те обичам, че въобще мога да обичам някого толкова, че да се омъжа за него.“
Макар и с болезнено съзнание, че е несправедлива, тя продължи:
— И точно сега ли намери да ми поставяш ултиматум, когато имам четири изпита през следващите пет дни? Не можа ли да изчакаш една седмица и тогава да подлагаш на натиск чувствата ми?
По изражението му разбра, че го е засегнала, и веднага се разкая:
— О, съжалявам — рече нежно тя, — май прекалих. Но не можеш да си представиш под какво напрежение сме, особено след Алисън.
Той кимна:
— Аз трябва да ти се извиня. Избрах страшно неподходящ момент, за да повдигна въпроса — и добави като смирен обожател с шапка в ръка: — Какво смяташ да правиш в петък вечер след последния изпит?
— Обичаят е всички да се насвяткаме с бира — и добави бързо — но нали знаеш, че не си падам по тия номера. Защо не вечеряме спокойно някъде?
— Да, чудесно. Ще дойдеш ли у дома за събота и неделя?
— Ами да, може… всъщност, разбира се.
Той я целуна по челото, опасявайки се да не би някоя по-страстна ласка да разруши и без това крехката и тънка нишка, която още ги свързваше.
Минаваше полунощ, когато Лора спря пред вратата на Барни. По тежкото дишане отвътре заключи, че Барни е зает. Дявол да го вземе, ядоса се тя, така ми се искаше да поговорим.
В паузите между задъханите сумтежи Лора долови гласа на Барни:
— Давай… недей да спираш… браво, почти успя.
Смутена, тя се отдалечи по коридора. А междувременно Барни пухтеше:
— Четиридесет и осем… четиридесет и девет… петдесет…
После се изправи и си каза: „Две безсънни нощи пак избутваш петдесет коремни преси. Не е зле, Ливингстън, още си във форма.“
Единици от колегите му можеха да се похвалят със същото.
— Бременна ли?
— Да, не мога да повярвам, Черил ще ражда!
Ханк бе дошъл от другия край на игрището, за да съобщи новината на Барни.
— Честито, Ханк. Кога е терминът ѝ?
— Някъде през август или последната седмица на юли. При първо раждане нищо не е сигурно.
Щом Ханк се обърна да си върви, Барни преброи на пръсти и се усмихна.
Съобщи на Лора новината, докато обядваха. Тя се зарадва.