На новодошлите стажант-лекари им се искаше да зададат милион въпроси.
— Нямате? Добре. Официално започвате работа от утре. Разпишете се на регистратурата в пет и половина сутринта. Успех!
Инструктажът приключи. Всички се заизнизваха към вратата и тихо забръмчаха възбудени гласове. Трите жени се оказаха една до друга.
— Къде са останалите жени?
— Мисля, че сме само ние.
— Също като в медицинския институт, а? Мъжки клуб. Имам чувството, че тази болница е направо от ранното средновековие.
Тези думи бяха изречени от безупречно красива негърка, висока почти метър и осемдесет, с едър кокал, но невероятно грациозна. Всичко в нея, походката, осанката, спокойният присмехулен поглед загатваха за сдържаност.
— Аз съм Кейт Хънтър. Наричат ме Кет.
— Аз съм Пейдж Тейлър.
Тя бе млада, дружелюбна, интелигентна на вид и самоуверена.
И двете се обърнаха към третото момиче.
— Бети Лу Тафт. Викат ми Хъни.
Говореше с мек южняшки акцент. Имаше открито, простодушно лице, кротки сиви очи и топла усмивка.
— Откъде си? — попита Кет.
— Мемфис, Тенеси.
Погледнаха към Пейдж. Тя реши да отговори простичко.
— Бостън.
— Минеаполис — побърза да каже и Кет. „Е, почти оттам“, помисли си тя.
— Май всички сме доста далеч от дома. Къде сте отседнали? — попита Пейдж.
— Аз съм в един забутан хотел — отвърна Кет. — Нямах възможност да си потърся квартира.
— Нито пък аз — вметна Хъни.
Пейдж светна.
— Огледах няколко апартамента тази сутрин. Единият беше страхотен, но не мога да си го позволя. Тристаен…
Трите се спогледаха.
— Ако разделим наема… — предложи Кет.
Апартаментът се намираше в квартал Марина, на Филбърт Стрийт. Беше идеален за тях — три стаи, две бани, мокет, пералня, паркинг, без режийни. Бе обзаведен, общо взето, стандартно, но бе спретнат и чист.
След като привършиха огледа, Хъни каза:
— Мисля, че е чудесен.
— И аз! — съгласи се Кет.
Очакваха мнението на Пейдж.
— Да го наемем.
Нанесоха се в апартамента още същия следобед. Портиерът им помогна да си качат багажа.
— Значи ще работите в болницата — рече той. — Медицински сестри, а?
— Лекарки — поправи го Кет.
Той я погледна скептично.
— Лекарки ли? Искаш да кажеш като истинските лекари?
— Да, като истинските — отвърна Пейдж.
Портиерът изръмжа.
— Да ви кажа правичката, ако искам да ида на лекар, не мисля, че ще поискам да ме преглежда жена.
— Ще го имаме предвид.
— Къде е телевизорът? — попита Кет. — Не го виждам.
— Ако искате телевизор, ще трябва да си купите. Живейте със здраве в апартамента, дами… мм, докторки — изкиска се той.
Те го изгледаха, докато излизаше. Кет изимитира гласа му.
— Медицински сестри, а? — изпръхтя тя. — Мъжки шовинист. Е, да си разпределим стаите.
— Аз нямам претенции — каза Хъни тихо.
Огледаха отново трите стаи. Спалнята беше по-голяма от другите две.
Кет каза:
— Защо не вземеш тази, Пейдж? Ти откри това място.
Пейдж кимна.
— Добре.
Влязоха и започнаха да разопаковат багажа си. Пейдж внимателно извади от куфара си фотография в рамка на тридесетгодишен мъж. Той бе привлекателен, с очила с тъмни рамки, които му придаваха учен вид. Пейдж сложи снимката до леглото си заедно е купчинка писма.
Кет и Хъни надникнаха в стаята.
— Какво ще кажеш да излезем някъде да вечеряме?
— Готова съм — отвърна Пейдж.
Кет видя снимката.
— Кой е този мъж?
Пейдж се усмихна.
— Човекът, за когото ще се омъжа. Той е лекар и работи за Световната здравна организация. Казва се Алфред Търнър. В момента е ангажиран в Африка, но ще дойде в Сан Франциско, за да бъдем заедно.
— Късметлийка си ти — промълви Хъни замислено. — Изглежда приятен.
Пейдж я погледна.
— Ти имаш ли си някого?
— Не, боя се, че не ми върви много с мъжете.
— Може би ще ти излезе късметът в „Ембаркадеро“ — каза Кет.
Вечеряха при „Тарантино“, недалеч от техния жилищен блок. Бъбриха за семействата и живота си, но някак сдържано, като че ли не казваха всичко. Бяха три непознати момичета, които опипваха почвата и предпазливо се опознаваха.