Приближиха се към леглото на следващия болен — мъж, минал четиридесетте.
— Добро утро, мистър Роулингс.
— Добро утро, докторе.
— По-добре ли сте тази сутрин?
— Не бих казал. Ставах много миналата нощ. Боли ме стомахът.
Д-р Раднор се обърна към старшия стажант-лекар.
— Какво показва ректоскопията?
— Никакви смущения.
— Направете му клизма с барий и преглед на горната част на гастро-чревната система, стат.
Старшият стажант-лекар си записа. Стажант-лекарят, застанал до Пейдж, прошепна в ухото й:
— Предполагам, че знаеш какво е „стат“? „Скачай, трътко, атакувай трудностите.“
Д-р Раднор го чу.
— „Стат“ е съкратено от латинското statim и означава незабавно.
През следващите години Пейдж щеше често да чува тази дума.
Спряха при възрастна жена, на която бе направена операция с байпас.
— Добро утро, мисис Търкъл.
— Още колко време ще ме държите тук?
— Не много дълго. Операцията беше успешна. Скоро ще си отидете вкъщи.
И продължиха със следващия пациент.
Всичко се повтаряше отново и отново и сутринта мина бързо. Прегледаха тридесет болни. Стажантите трескаво пишеха, молейки се наум после да могат да си разчетат.
Една пациентка озадачи Пейдж. Тя изглеждаше абсолютно здрава.
Когато отминаха, Пейдж попита:
— Какво й има, докторе?
Д-р Раднор въздъхна.
— Нищо й няма. Тя е МОП. И за онези от вас, които са забравили на какво са ги учили в медицинския институт, МОП е акроним на „Марш оттук, преструванко“. МОП-овете са хора, които обожават да са болни. Това е тяхното хоби. Приемал съм я шест пъти през миналата година.
Стигнаха до последната пациентка, възрастна жена с респиратор, която беше в кома.
— Прекарала е масивен сърдечен пристъп — обясни д-р Раднор на стажант-лекарите. — От шест седмици е в кома. Жизнените й функции затихват. Не можем да направим нищо повече за нея. Днес следобед ще затворим кранчето.
— Ще затворите кранчето? — Пейдж го погледна ужасена.
Д-р Раднор поясни кротко:
— Болничната комисия по етика взе решение тази сутрин. Тя вече не е човек. На осемдесет и седем години е и мозъкът й е мъртъв. Жестоко е да я поддържаме жива, а това съсипва финансово и семейството й. Ще се видим отново на следобедната визитация.
Изпроводиха го с очи, докато се отдалечаваше. Пейдж се обърна да погледне отново пациентката. Тя беше жива. „След няколко часа ще бъде мъртва. Днес следобед ще затворим кранчето.“
„Това е предумишлено убийство!“, помисли си Пейдж.
3
Следобеда, когато визитацията свърши, новите стажант-лекари се събраха в лекарската стая на горния етаж. В помещението имаше осем маси, стар черно-бял телевизор и два автомата за залежали сандвичи и горчиво кафе.
Всички говореха почти едно и също. Единият от стажантите каза:
— Погледни ми гърлото, а? Не е ли зачервено?
— Мисля, че качвам температура. Чувствам се отвратително.
— Коремът ми е подут и болезнен. Знам, че имам възпален апандисит.
— Усещам остри болки в гърдите. Надявам се, за Бога, че не е сърдечен пристъп!
Кет седна на една маса с Пейдж и Хъни.
— Как мина? — попита тя.
— Мисля, че добре — отвърна Хъни.
И двете погледнаха към Пейдж.
— Бях напрегната, но не го показвах. Беше ми нервно, ала се преструвах на спокойна — въздъхна тя. — Какъв дълъг ден. Ще се радвам да изляза оттук и да се позабавлявам тази вечер.
— И аз — присъедини се Кет. — Защо не хапнем някъде, а после да идем на кино?
— Звучи страхотно.
Един санитар се доближи до тяхната маса.
— Доктор Тейлър?
— Аз съм доктор Тейлър — вдигна поглед Пейдж.
— Доктор Уолас иска да се отбиете в кабинета му.
Административният директор на болницата! „Какво ли съм направила?“, зачуди се Пейдж. Санитарят я чакаше.
— Доктор Тейлър…
— Идвам. — Тя си пое дълбоко дъх и стана. — Ще се видим по-късно.
— Оттук, докторе.
Пейдж последва санитаря до асансьора, за да се качат на петия етаж, където беше кабинетът на д-р Уолас.
Бенджамин Уолас седеше зад писалището си. Вдигна очи, когато Пейдж влезе.
— Добър ден, доктор Тейлър.
— Добър ден. Уолас се изкашля.
— Е! Още от първия ден сте направили силно впечатление.
Пейдж го погледна озадачена.
— Аз… не ви разбирам.
— Чух, че сте имали малък проблем в лекарската съблекалня тази сутрин.
— О! — „Ето какво било!“
Уолас й се усмихна.
— Предполагам, че ще трябва да уредя нещо за вас и другите момичета.
— Ние… — „Ние не сме момичета“, понечи да каже Пейдж, но се въздържа. — Ще сме ви признателни за това.