— Междувременно, ако не искате да се преобличате при сестрите…
— Аз не съм сестра — прекъсна го Пейдж твърдо. — Аз съм лекарка.
— Разбира се, разбира се. Е, ще измислим някакво помещение за вас, докторе.
— Благодаря ви.
Той връчи на Пейдж лист хартия.
— Това е графикът ви. Следващите двадесет и четири часа сте дежурна, от шест нататък. — Д-р Уолас погледна часовника си. — Започвате след тридесет минути.
Пейдж се вторачи в него. Денят й бе започнал в пет и половина сутринта.
— Двадесет и четири часа?
— Всъщност тридесет и шест. Защото сутрин сте пак на визитация.
„Тридесет и шест часа! Чудя се дали ще се справя.“ Скоро щеше да разбере.
Пейдж отиде да потърси Кет и Хъни.
— Ще трябва да забравя за вечерята и киното — рече тя. — Дежурна съм цели тридесет и шест часа.
Кет кимна.
— И ние току-що научихме неприятни новини. Аз съм дежурна утре, а пък Хъни в сряда.
— Няма да е толкова зле — каза Пейдж бодро. — Разбрах, че има стая, където могат да спят дежурните лекари. Току-виж, ми хареса.
Грешеше.
Един санитар поведе Пейдж по дългия коридор.
— Разбрах от доктор Уолас, че ще дежуря тридесет и шест часа — подхвърли тя. — Всичките ли стажанти дават такива дежурства?
— Само първите три години — увери я санитарят.
„Страхотно!“
— Ще имате обаче достатъчно възможност да си починете, докторе.
— Така ли?
— Ето. Това е стаята на дежурния лекар. — Той отвори вратата и Пейдж влезе. Помещението приличаше на монашеска килия в обеднял манастир. Вътре нямаше нищо освен една кушетка с изтърбушен матрак, напукан умивалник и шкафче с телефонен апарат. — Можете да спите тук между повикванията.
— Благодаря.
Повикванията започнаха още докато Пейдж беше в кафенето и се канеше да хапне.
— Доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ… доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ.
— Постъпи пациент със счупено ребро…
— Мистър Хенигън се оплаква от болки в гърдите…
— Пациентът от втора палата има главоболие. Да му дадем ли ацетаминофен?…
В полунощ Пейдж едва бе склопила очи, и телефонът я събуди.
— Елате веднага в Първо отделение за бърза помощ.
Този път бе рана от нож и докато Пейдж я обработи, стана един и половина сутринта. В два и петнадесет отново я извикаха.
— Доктор Тейлър… Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
— Добре — с мъка изрече Пейдж, смазана от умора.
„Какво казваше оня, че значело? Ставай, трътко, атакувай трудностите.“ Тя се насили да стане и тръгна по коридора към отделението за бърза помощ. Бяха докарали мъж със счупен крак. Той крещеше от болка.
— Направете рентгенова снимка — нареди Пейдж. — И му дайте демерол, петдесет милиграма. — Тя сложи ръка върху ръката на пациента. — Сега ще мине. Опитайте да се отпуснете.
По високоговорителя бездушен металически глас изричаше:
— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.
Пейдж погледна стенещия човек, не желаейки да го остави.
Високоговорителят се обади неумолим.
— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.
— Идвам — промърмори тя.
Забързано излезе и се отправи по коридора към Трета палата. Един пациент беше повърнал, задавил се и се задушаваше.
— Не може да диша — каза сестрата.
— Вкарайте му смукач — отсече Пейдж.
И докато наблюдаваше как пациентът си поема въздух, отново чу високоговорителя.
— Доктор Тейлър… в Четвърта палата. В Четвърта палата.
Пейдж разтърси глава и хукна към Четвърта палата, където пациент пищеше от коремни спазми. Тя бързо опипа стомаха.
— Може да има дисфункция на червата. Прегледайте го с ултразвук — каза Пейдж.
Когато се върна при човека със счупения крак, обезболяващото вече бе подействало. Тя накара да го преместят в операционната и намести крака. Тъкмо привършваше, и пак — поредното повикване.
— Доктор Тейлър, елате във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
— Пациентът с язва на стомаха в четвърта стая има болки…
В три и тридесет сутринта:
— Доктор Тейлър, пациентът в стая 310 кърви…
В една от палатите лежеше мъж със сърдечен пристъп и Пейдж нервно се вслушваше в ударите на сърцето му, когато чу името си по високоговорителя.
— Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
„Не бива да се паникьосвам — помисли си Пейдж. — Трябва да остана спокойна и хладнокръвна.“ В миг обаче се паникьоса. Кой беше по-важен — пациентът, когото преглеждаше, или следващият?