— Искаш да пледирам за оправдание ли?
— Да.
Гюс Венабъл посегна към писалището си, търсейки нещо.
— Не мога да намеря проклетия си календар. Знаеш ли коя дата сме днес?
— Първи юни. Защо?
— За момент си помислих, че може би е вече Коледа, в противен случай защо ще искаш от мен такъв подарък?
— Гюс…
Венабъл се наведе напред в креслото си.
— Знаеш ли, Алън, при обикновени обстоятелства бих могъл да се съглася с теб. Ако искаш да знаеш истината, точно сега бих предпочел да съм в Аляска на риба. Отговорът ми обаче е „не“. Ти защитаваш хладнокръвна убийца, умъртвила преднамерено безпомощен пациент заради парите му. Ще поискам смъртно наказание.
— Мисля, че е невинна, и аз…
Венабъл отсечено и силно се изсмя.
— Не, не мислиш. Нито ти, нито който и да било друг. Случаят е кристално ясен. Клиентката ти е виновна не по-малко от Каин.
— Не и докато съдебните заседатели не го потвърдят, Гюс.
— Ще го потвърдят. — Венабъл замълча за миг. — Ще го потвърдят.
След като Алън Пен си отиде, Гюс Венабъл поседя, размишлявайки върху разговора им. Идването на Пен бе признак на слабост. Той знаеше, че няма никакъв шанс да спечели делото. Гюс Венабъл си помисли за неопровержимите доказателства, с които разполагаше, и за свидетелите, които щеше да призове, и изпита задоволство.
И дума не можеше да става за измъкване. Д-р Пейдж Тейлър я чакаше газовата камера.
Не беше лесно да се събере състав от съдебни заседатели. Делото месеци наред бе новината от вестникарските заглавия. Хладнокръвното убийство бе предизвикало вълна от гняв.
Съдийският състав се председателстваше от Ванеса Йънг — строга и блестяща цветнокожа юристка, за която се носеха слухове, че щяла да бъде следващата кандидатка за член на Върховния съд на Съединените щати. Не се славеше с търпение по време на заседанията и бе избухлива. Сред адвокатите на Сан Франциско се носеше приказката: „Ако клиентът ти е виновен и търсиш милост, стой настрани от съдия Йънг.“
Един ден преди започване на процеса съдия Йънг извика прокурора и адвоката в кабинета си.
— Ще уточним някои основни правила, господа. Поради сериозността на процеса склонна съм да проявя известно снизхождение при условие, че страните играят честно. Предупреждавам обаче и двама ви да не се опитвате да се възползвате от това. Ясно ли е?
— Да, ваша милост.
— Да, ваша милост.
Гюс Венабъл завършваше встъпителната си пледоария.
— И така, дами и господа съдебни заседатели, щатската прокуратура ще докаже… да, ще докаже извън всяко съмнение… че доктор Пейдж Тейлър е убила пациента си Джон Кронин. И не само че е извършила предумишлено убийство, но го е направила за пари… много пари. Тя е убила Джон Кронин за един милион долара. Повярвайте ми, след като изслушате всички доказателства, няма да ви бъде трудно да прецените, че доктор Пейдж Тейлър е основателно обвинена в предумишлено убийство първа степен. Благодаря ви.
Съдебните заседатели мълчаха безучастни, но в очакване.
Гюс Венабъл се обърна към съдийката.
— Ако ваша милост разреши, бих искал да призова Гари Уилямс като първи свидетел на щатската прокуратура.
След като свидетелят положи клетва, Гюс Венабъл каза:
— Вие сте санитар в окръжна болница „Ембаркадеро“, така ли?
— Да, така е.
— Работехте ли в Трето отделение, когато докараха Джон Кронин миналата година?
— Да.
— Можете ли да ни кажете кой лекар се занимаваше с неговия случай?
— Доктор Тейлър.
— Как бихте характеризирали отношенията между доктор Тейлър и Джон Кронин?
— Възразявам! — Алън Пен скочи на крака. — Той кара свидетеля да прави заключения.
— Приема се.
— Да формулирам тогава въпроса по друг начин. Чували ли сте за какво си говореха доктор Тейлър и Джон Кронин?
— О, разбира се. Нямаше как да не чуя. Работех в това отделение през цялото време.
— Бихте ли описали тези разговори като дружески?
— Не, сър.
— Наистина ли? Защо смятате така?
— Ами спомням си първия ден, когато докараха мистър Кронин и доктор Тейлър започна да го преглежда. Той й каза… — Санитарят се поколеба. — Не знам дали мога да повторя думите му.
— Карайте, мистър Уилямс. Не мисля, че в съдебната зала има деца.
— Ами той й рече да си държи шибаните лапи по-далеч от него.
— Казал е такова нещо на доктор Тейлър?
— Да, сър.
— Моля ви, кажете на съда какво още сте видели или чули.
— Е, винаги я наричаше „онази кучка“. Не искаше тя да се приближава до него. Когато влизаше в стаята, той все повтаряше нещо от рода „Ето я тази кучка, идва отново!“, „Кажи на тази кучка да ме остави на мира“ и „Защо не ми пратят истински лекар?“.