— Алфред.
— Да? — Гласът му беше дрезгав.
— Ние ще се женим, нали?
— Да.
— Тогава всичко е наред.
Заобикалящите ги звуци на джунглата изчезнаха и те започнаха да изучават и откриват един свят, който принадлежеше само на тях двамата. Бяха единствените, които се любеха в света, и се опиваха от това невероятно чудо.
Призори Пейдж се промъкна отново в палатката си и щастлива, си помисли: „Вече съм жена.“
От време на време Кърт Тейлър предлагаше на Пейдж да се върне в Съединените щати, за да живее с неговия брат в красивата му къща в Диърфийлд, на север от Чикаго.
— Защо? — питаше Пейдж.
— За да станеш истинска млада дама.
— Аз съм истинска млада дама.
— Истинските млади дами не дразнят маймуните и не се опитват да яздят малки зебри.
Отговорът й винаги беше един и същ.
— Няма да те изоставя.
Когато Пейдж навърши седемнадесет години, екипът на Световната здравна организация замина за едно село в джунглите на Южна Африка да се бори с тифусна епидемия. Положението стана още по-гибелно, след като наскоро след пристигането на лекарите избухна война между две местни племена. Предупредиха Кърт Тейлър да напусне.
— Не мога, за Бога. Имам пациенти, които ще умрат, ако ги изоставя.
Четири дни по-късно нападнаха селото. Пейдж и баща й се свиваха в малката си колиба, вслушвайки се във виковете и изстрелите отвън.
Пейдж бе ужасена.
— Те ще ни убият!
Баща й я прегърна.
— Нищо няма да ни сторят, миличка. Ние сме тук, за да им помогнем. Те знаят, че сме техни приятели.
Той беше прав.
Вождът на едно от племената нахлу в колибата с няколко воини.
— Не се тревожете. Ще ви пазим.
Така и направиха.
Стрелбата най-сетне стихна, но на сутринта Кърт Тейлър взе решение.
Пусна телеграма на брат си: „Изпращам Пейдж със следващия самолет. Ще пиша подробно. Моля посрещни я на летището.“
Когато научи това, Пейдж побесня. Закараха я, ридаеща бурно, до малкото прашно летище, където я чакаше самолет „Пайпър Къб“, за да я отведе до град, от който имаше рейс за Йоханесбург.
— Отпращаш ме, защото искаш да се отървеш от мен! — плачеше тя.
Баща й я прегръщаше силно.
— Обичам те повече от всичко на света, бебчо. Ще ми липсваш всеки миг. Но скоро се връщам в Щатите и отново ще бъдем заедно.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Алфред също беше дошъл да изпрати Пейдж.
— Не се тревожи — каза й той. — Ще дойда и ще те взема веднага щом мога. Ще ме чакаш ли?
Въпросът беше доста глупав след всичките тези години.
— Разбира се, че ще те чакам.
След три дни, когато самолетът кацна на аерогара „О’Хеър“ в Чикаго, я посрещна вуйчо й Ричард. Пейдж никога не го беше виждала. Знаеше само, че е много богат бизнесмен, чиято съпруга беше починала преди няколко години.
— Той е преуспелият в семейството — казваше винаги бащата на Пейдж.
Първите думи на вуйчо й я смазаха.
— Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, Пейдж, но току-що научих, че баща ти е бил убит в туземното въстание.
Целият й свят се срути само за един миг. Болката беше толкова силна, че тя не беше сигурна дали ще може да я понесе. „Няма да се разплача пред вуйчо — преглъщаше сълзите си Пейдж. — Няма. Не трябваше да тръгвам. Връщам се обратно.“
В колата по пътя от летището тя наблюдаваше през прозореца натовареното движение.
— Мразя Чикаго.
— Защо, Пейдж?
— То е като джунгла.
Ричард не разреши на Пейдж да се върне в Африка за погребението на баща си и това я вбеси. Той се опита да й обясни разумно.
— Пейдж, вече са погребали баща ти. Няма никакъв смисъл.
Смисъл обаче имаше. „Алфред е там.“
Няколко дни след пристигането вуйчо й предложи да обсъдят нейното бъдеще.
— Няма какво да обсъждаме — осведоми го Пейдж. — Ще стана лекарка.
На двадесет и една години, след като завърши колеж, Пейдж подаде документи в десет медицински института и беше приета във всичките. Избра бостънския.
Бяха й необходими два дни, за да се свърже по телефона с Алфред в Заир, където той работеше на половин ден с екип на Световната здравна организация.
Когато Пейдж му съобщи новината, той каза:
— Това е чудесно, миличка. Аз почти свърших медицинското си образование. Ще остана да поработя тук известно време, но след няколко години ще практикуваме заедно.
„Заедно“. Вълшебната думичка.
— Пейдж, закопнял съм за теб. Ако сваря да се измъкна за няколко дни, ще можеш ли да дойдеш на Хавайските острови?
Тя не се поколеба нито за миг.
— Да.
И двамата успяха. По-късно Пейдж можеше само да си представя колко му е било трудно да измине дългия път, ала той не спомена нищо за това.