Прекараха три невероятни дни в малък хотел на име „Съни Коув“ на Хавайските острови и като че ли никога не бяха се разделяли. На Пейдж толкова й се искаше да помоли Алфред да замине с нея за Бостън, но съзнаваше колко егоистично щеше да бъде това. Работата му беше много по-важна.
Последния ден, докато се обличаха, Пейдж попита:
— Къде ще те пратят, Алфред?
— В Гамбия или може би в Бангладеш.
„За да спасява човешкия живот, за да помага на онези, които толкова отчаяно се нуждаят от него.“ Тя го прегърна силно и затвори очи. Не искаше да го пусне.
Като че ли прочел мислите й, той се обади:
— Никога няма да те пусна да си отидеш.
Пейдж започна да учи в медицинския институт и редовно си кореспондираше с Алфред. Независимо в коя част на света се намираше, той успяваше да я поздрави за рождения й ден и на Коледа по телефона. Точно в навечерието на Нова година, когато Пейдж беше във втори курс, Алфред й телефонира.
— Пейдж?
— Миличък! Къде си?
— В Сенегал. Пресметнах, че е само на четиринадесет хиляди километра от хотел „Съни Коув“.
Трябваше й минута да осъзнае думите му.
— Искаш да кажеш?…
— Можем ли да се срещнем на Хавайските острови за Нова година?
— О, да! Да!
Алфред пропътува почти половината свят, за да бъде с нея, и този път магията беше още по-силна. Времето спря и за двамата.
— Догодина ще оглавя собствен екип на СЗО — каза Алфред. — Когато завършиш института, искам да се оженим…
Успяха да се срещнат още веднъж, а когато не можеха да го правят, писмата им бяха мост през времето и пространството.
През всичките тези години той работеше като лекар в страните от Третия свят, вървеше по стъпките на баща си и на нейния баща, вършейки чудесната работа, която бяха вършили те. И сега най-сетне се връщаше при нея у дома.
Докато препрочиташе телеграмата на Алфред за пети път, Пейдж си помисли: „Той пристига в Сан Франциско!“
Кет и Хъни спяха в стаите си. Тя ги събуди.
— Алфред си идва! Той се връща! Ще бъде тук в неделя!
— Чудесно — промърмори Кет. — Но защо не ме събуди в неделя? Току-що легнах.
Хъни бе по-отзивчива. Тя седна в леглото и каза:
— Това е страхотно! Умирам да се запозная с него. От колко време не сте се виждали?
— Две години — отвърна Пейдж, но непрекъснато поддържахме връзка.
— Късметлийка си — въздъхна Кет. — Е, вече всички сме будни. Ще сложа кафе.
Трите седяха около кухненската маса.
— Защо не уредим тържество в чест на Алфред? — предложи Хъни. — За „добре дошъл на младоженеца“.
— Идеята не е лоша — съгласи се Кет.
— Ще отпразнуваме истински… с торта, балони… с всички салтанати!
— Ще му приготвим обяд тук — каза Хъни.
Кет поклати глава.
— Пробвах вече манджите ти. Ще поръчаме отвън.
До неделя оставаха четири дни и те прекарваха цялото си свободно време в обсъждане пристигането на Алфред. По чудо и трите бяха свободни от дежурство в неделя.
В събота Пейдж успя да иде на фризьор и козметик. Излезе да пазарува и хвърли доста пари за нова рокля.
— Добре ли изглеждам? Мислите ли, че ще му хареса?
— Изглеждаш страхотно! — увери я Хъни. — Надявам се, че те заслужава.
Пейдж се усмихна.
— Надявам се, че аз го заслужавам. Ще ви допадне. Той е фантастичен!
В неделя поръчаният от тях богат обяд бе сервиран на масата в трапезарията с бутилка изстудено шампанско. И трите стояха и чакаха нервно пристигането на Алфред.
В два часа се позвъни на вратата и Пейдж изтича до отвори. Беше Алфред. Малко изморен, малко поотслабнал. Но това беше нейният Алфред. До него стоеше брюнетка на около тридесет години.
— Пейдж! — възкликна Алфред.
Тя го прегърна. После се обърна към Хъни и Кет и каза гордо:
— Това е Алфред Търнър. Алфред, това са моите съквартирантки, Хъни Тафт и Кет Хънтър.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Алфред. Той се обърна към жената до себе си. — А това е Карен Търнър. Моята съпруга.
Трите жени останаха като смразени.
— Съпругата ти ли? — бавно промълви Пейдж.
— Да. — Той сбърчи вежди. — Ти… ти не си ли получила писмото ми?
— Какво писмо?
— Писмото, което изпратих преди няколко седмици.
— Не…
— О! Аз… аз много съжалявам. Бях обяснил всичко в… но щом не си го получила… — Алфред замлъкна. — Наистина съжалявам, Пейдж. Толкова време сме разделени, че аз… И после срещнах Карен… знаеш как става…
— Зная как става — отвърна Пейдж като зашеметена. Обърна се към Карен и се усмихна насила. — Аз… надявам се да бъдете много щастливи с Алфред.