— Къде е семейството му? — попита Кет.
— В чакалнята за посетители — каза д-р Дъндас.
— Имаш ли нещо против да поговоря с тях? — предложи Кет.
— Няма да помогне. Вече опитах. Те са решили твърдо.
Когато визитацията свърши, Кет отиде в чакалнята. Съпругата, големият син и дъщерята на пациента бяха там. Синът носеше плътно прилепващата черна шапчица на правоверен евреин и ритуалния молитвен шал.
— Мисис Леви? — обърна се Кет към жената.
Тя се изправи.
— Как е съпругът ми? Ще го оперират ли?
— Да — отвърна Кет.
— Само не ни карайте да даваме кръв. Твърде е опасно сега с този СПИН и какво ли още не.
— Мисис Леви — каза Кет, — не можете да се заразите със СПИН, като давате кръв. Не е въз…
— Не ме убеждавайте! Аз чета вестници. Знам за какво говоря.
Кет я изгледа.
— Виждам. Е добре, мисис Леви. В болницата в момента не достига кръв, но ние решихме проблема.
— Чудесно.
— Ще прелеем на съпруга ви свинска кръв.
Майката и синът бяха шокирани.
— Какво?
— Свинска кръв — повтори Кет бодро. — Сигурно няма да му навреди.
Тя понечи да си тръгне.
— Чакайте малко! — извика мисис Леви.
— Да? — спря се Кет.
— Аз, мм… дайте ни минутка, моля ви.
— Разбира се.
След четвърт час Кет отиде при д-р Дъндас.
— Няма какво да се притесняваш повече за семейството на мистър Леви. Те всички с удоволствие ще дарят кръв.
Историята веднага се разчу из болницата. Лекарите и сестрите, които досега не обръщаха внимание на Кет, си поставиха за цел да разменят с нея по няколко думи.
След ден-два Кет влезе в частната стая на Том Ленард — пациент е язва. Той си похапваше обилен обяд, донесен от близкия магазин за деликатеси.
Кет се доближи до леглото му.
— Какво правите?
Той я погледна и се усмихна.
— Обядвам като хората, за разнообразие. Искате ли да хапнете с мен? Има достатъчно.
Кет позвъни да дойде сестрата.
— Да, докторе?
— Изнесете оттук тази храна. Мистър Ленард е на строга болнична диета. Не сте ли видели картона му?
— Да, но той настояваше…
— Махнете я, моля ви.
— Хей! Чакайте малко! — запротестира Ленард. — Не мога да ям болничните буламачи!
— Ще ги ядете, ако искате да се отървете от язвата си. — Кет погледна сестрата. — Изнесете подноса.
След тридесет минути я привикаха в кабинета на административния директор.
— Искали сте да ме видите, доктор Уолас?
— Да, седнете. Том Ленард е един от вашите пациенти, нали?
— Точно така. Днес го заварих да обядва със запечен сандвич с пастърма и туршия и картофена салата с много подправки и…
— И му взехте храната.
— Разбира се.
Уолас се наведе напред.
— Докторе, може би не знаете, че Том Ленард е в надзорния съвет на болницата. Държим да бъде доволен. Разбирате ли какво искам да кажа?
Кет го погледна и отвърна упорито:
— Не, сър.
Той премигна.
— Какво?
— Струва ми се, че за да бъде доволен, Том Ленард трябва да оздравее. Няма да се излекува, ако тормози така стомаха си.
Бенджамин Уолас се насили да се усмихне.
— Защо не оставим той да вземе решение?
Кет стана.
— Защото аз съм неговият лекар. Има ли нещо друго?
— Аз… мм… не. Това е всичко.
Кет излезе от кабинета.
Бенджамин Уолас остана като халосан. „Жени лекарки!“
Кет беше дежурна, когато й се обадиха.
— Доктор Хънтър, мисля, че ще е добре да дойдете в стая 320.
— Веднага идвам.
Пациентката в стая 320 беше мисис Молой — осемдесетгодишна жена, болна от рак, с лоша прогноза. Когато Кет се приближи до вратата, чу отвътре спорещи високо гласове. Влезе.
Мисис Молой лежеше, натъпкана с обезболяващи лекарства, но в съзнание. В стаята бяха синът и двете й дъщери.
Синът казваше:
— Според мен трябва да разделим собствеността на три.
— Не! — възрази една от дъщерите. — Ние с Лори се грижехме за мама. Кой й готвеше и чистеше? Ние! Е, имаме право на парите й и…
— Аз съм не по-малко нейна плът и кръв от вас! — изкрещя мъжът.
Мисис Молой лежеше безпомощно в леглото и слушаше.
Кет се вбеси.
— Извинете — каза тя.
Една от жените я погледна.
— Елате по-късно, сестра. Заети сме.
— Това е моя пациентка. Давам ви десет секунди да напуснете стаята. Можете да отидете в чакалнята за посетители. Излезте, докато не съм викнала охраната да ви изхвърли — закани се Кет сърдито.
Мъжът се опита да каже нещо, но погледът й го спря. Той се обърна към сестрите си.