— Можем да говорим навън.
Кет ги изгледа, докато излизаха. Надвеси се над мисис Молой и я погали по главата.
— Не говореха сериозно — прошепна й тя.
Седна до леглото и хванала ръката на старицата, я изчака да се унесе в сън.
„Всички умираме — помисли си Кет. — Забрави какво казва Дилан Томас. Номерът е да потънеш кротко в добрата нощ.“
Кет бе насред някаква манипулация, когато в палатата влезе един санитар.
— Спешно ви търсят на регистратурата, докторке.
Тя сви вежди.
— Благодаря. — Обърна се към пациента, който беше целият в гипс и с вдигнати за разтягане крака. — Веднага се връщам.
В коридора вдигна слушалката на телефона на сестринския пост.
— Ало?
— Здрасти, сестричке.
— Майк! — Зарадва се, че го чува, но радостта й веднага премина в тревога. — Майк, казах ти никога да не ме търсиш тук. Знаеш телефонния номер на апартамента, ако…
— Хей, съжалявам. Това не може да чака. Имам малък проблем.
Кет разбра какво ще последва.
— Взех назаем малко пари от едного, за да инвестирам в един бизнес…
Кет не си даде труд да попита какъв бизнес.
— И той се провали.
— Да. И сега си иска парите.
— Колко, Майк?
— Ами ако можеш да ми пратиш пет хиляди…
— Какво!
Сестрата погледна Кет с любопитство. „Пет хиляди долара.“ Кет понижи глас.
— Нямам толкова. Мога… мога да ти пратя сега половината, а останалите след няколко седмици. Така добре ли е?
— Предполагам. Мразя да те безпокоя, сестричке, ама нали знаеш как става.
Кет знаеше много точно как става. Брат й беше на двадесет и две години и вечно се замесваше в тайнствени сделки. Членуваше в някакви банди и само Господ знаеше с какво се занимаваха, но Кет се чувстваше отговорна за него. „Вината е само моя — помисли си тя. — Ако не бях избягала от къщи и не бях го изоставила…“
— Не се забърквай в неприятности, Майк. Обичам те.
— И аз те обичам, Кет.
„Ще трябва някак си да му набавя тези пари — рече си Кет. — Само Майк ми е останал в целия свят.“
Д-р Айлър отново очакваше с нетърпение да работи с Хъни Тафт. Беше й простил нескопосното представяне и всъщност беше поласкан, че така се прекланяше пред него. Но сега, когато отново минаваха на визитация, Хъни стоеше най-отзад, зад всички стажант-лекари, и не проявяваше желание да отговаря на въпросите му.
Тридесет минути след края на визитацията д-р Айлър седеше в кабинета на Бенджамин Уолас.
— Какво има? — попита Уолас.
— Ами доктор Тафт.
Уолас го погледна с искрена изненада.
— Доктор Тафт ли? Та тя дойде с най-добрите препоръки, които някога съм виждал.
— Точно това ме озадачава — каза д-р Айлър. — Подочух и от другите стажант-лекари, че поставя неточни диагнози и допуска сериозни грешки. Бих искал да знам какво, по дяволите, става?
— Не разбирам. Била е в първокласен медицински институт.
— Може би трябва да се обадите на декана на института — предложи д-р Айлър.
— Това е Джим Пеарсън. Той е свестен човек. Ще му позвъня.
След няколко минути Уолас говореше с Джим Пеарсън по телефона. Размениха си любезности и тогава Уолас каза:
— Обаждам ти се заради Бети Лу Тафт.
Последва кратко мълчание.
— Да?
— Тук като че ли изникнаха около нея някои проблеми, Джим. Приехме я с чудесните ти препоръки.
— Точно така.
— Всъщност пред мен е характеристиката й, написана от теб. В нея твърдиш, че била една от най-блестящите студентки, които някога си имал.
— Абсолютно вярно.
— И че ще бъде гордост за медицинската професия.
— Да.
— Имал ли си някакви съмнения относно…?
— Никакви — отвърна д-р Пеарсън твърдо. — Никакви. Може би е малко нервна. Но ако й дадете възможност, сигурен съм, че ще се справи.
— Е, ценя мнението ти. С положителност ще й предоставим всички възможности. Благодаря ти.
— Няма защо. — И той затвори.
Джим Пеарсън седеше и се мразеше за стореното. „Но съпругата и децата ми са над всичко.“
8
Хъни Тафт имаше нещастието да се роди в семейство на натегачи. Красивият й баща бе основател и президент на голяма компютърна компания в Мемфис, Тенеси, хубавичката й майка бе учен генетик, а двете по-големи сестри близначки на Хъни бяха също толкова привлекателни, умни и амбициозни като родителите си. Семейство Тафт бе едно от най-видните в Мемфис.
Хъни се появи в недотам удобно време, когато сестрите й бяха шестгодишни.
— Хъни беше малкото ни произшествие — разказваше майка й на приятелките си. — Аз исках аборт, но Фред беше против. Сега съжалява.
Докато сестрите на Хъни бяха страхотни, тя беше невзрачна. Докато те бяха блестящи, тя беше посредствена. Сестрите й проговориха на девет месеца. Хъни не отронваше дума почти до двегодишна възраст.