Рей Бредбъри
Лекарство против меланхолия
— Пратете за пиявици. Трябва да й се направи кръвопускане — каза доктор Гимп.
— Та на нея вече кръв не й остана! — възкликна госпожа Уилкъс. — О, докторе, какво мъчи нашата Камилия?
— Не е добре.
— Да, да?
— Болнава е. — Добрият доктор се намръщи.
— Продължавайте, продължавайте!
— Гасне като пламъче на свещ, без съмнение.
— Но, доктор Гимп! — запротестира господин Уилкъс. — На излизане ни говорите онова, което ние ви говорехме на влизане!
— Не, не е вярно! Давайте й от тези хапчета сутрин, обед и по залез-слънце. — Много ефикасно лекарство!
— По дяволите, тя вече е натъпкана с ефикасни лекарства!
— Охо! Това ще ви струва шилинг, сър. Слизам долу.
— Слизайте долу и пратете Дявола да се качи! — Господин Уилкъс тикна монета в ръката на добрия доктор.
И със смъркане на енфие и гръмко кихане лекарят изтрополи по стълбите и излезе на претъпканите улици на Лондон в едно начумерено утро през пролетта на 1762 година.
Господин и госпожа Уилкъс се обърнаха към леглото. Сладката им Камилия лежеше бледа, слаба, но все още прелестна, с големи люлякови очи и коси като златно поточе по възглавницата.
— О — почти изплака тя. — Какво се случва с мен? От началото на пролетта преди три седмици виждам призрак в огледалото. Плаша се от самата себе си. Само като си помисля, че ще умра, без да доживея двайсетия си рожден ден…
— Дете — рече майката, — какво те боли?
— Ръцете. Краката. Гърдите. Главата. Колко доктори — шестима? — ме въртяха като месо на шиш. Стига толкова. Моля ви, оставете ме да си ида спокойно.
— Ама че противна, ама че тайнствена болест — каза майката. — О, направи нещо, господин Уилкъс!
— Какво? — гневно попита господин Уилкъс. — Не иска да вижда лекари, аптекари или свещеника — и слава Богу! На път са да ме разорят! Може би трябва да изтичам навън и да доведа коминочистача?
— Да — чу се глас.
— Какво! — Тримата се обърнаха.
Съвсем бяха забравили за по-малкия й брат Джейми, който стоеше до прозореца, ровичкаше из зъбите си и гледаше спокойно надолу към ръмящия дъжд и шумотевицата на града.
— Било е пробвано преди четиристотин години и е действало — спокойно рече той. — Не-не, не водете коминочистача тук. По-добре да свалим Камилия с леглото долу и да я сложим до входната врата.
— Но защо?
— Само за един час — Джейми изви очи към тавана, пресмяташе, — покрай портата минават хиляда души. За един ден ще пробягат, ще изкуцукат, ще преминат двайсет хиляди. Всеки ще може да види чезнещата ми сестра, да преброи зъбите й, да дръпне мекото на ушите й и всички — всички, забележете — ще поискат да предложат някакво сигурно лекарство! Един от тях може и да се окаже прав!
— О! — възкликна поразен господин Уилкъс.
— Татко — развълнувано рече Джейми. — Срещал ли си някога човек, който да не смята, че лично е написал „Materia Medica“? Зеленото мазило за възпалено гърло, волски мехлем — за миазми и подпухване? В този момент десет хиляди самопровъзгласили се аптекари минават долу, а мъдростта им е изгубена за нас!
— Джейми, момчето ми, ти си невероятен!
— Спрете! — намеси се госпожа Уилкъс. — Дъщеря ми няма да бъде излагана на показ нито тук, нито на някоя друга улица…
— Фу, жено! — сряза я господин Уилкъс. — Камилия се топи като сняг, а ти не искаш да я махнеш от тази гореща стая? Хайде, Джейми, вдигни леглото!
— Камилия? — обърна се госпожа Уилкъс към дъщеря си.
— Мога да умра и на открито — рече Камилия, — където прохладният ветрец ще развее къдриците ми, докато аз…
— Глупости! — прекъсна я бащата. — Няма да умреш. Джейми, вдигай! Ха! Така! Махай се от пътя, жено! Давай, момчето ми, по-високо!
— О — възкликна слабо Камилия. — Аз летя, летя!…
Съвсем неочаквано над Лондон се отвори синьо небе. Населението, изненадано от промяната на времето, се изсипа на улиците, горящо от желание да гледа, да прави, да купува. Слепци пееха, кучета подскачаха, клоуни се тътреха и падаха, деца играеха на дама и хвърляха топка, сякаш бе време за карнавал.
И насред всичко това с олюляване, с изпъкнали от напрежение жили, Джейми и господин Уилкъс изнесоха Камилия като папеса, високо в нейната носилка-легло, стиснала очи и молеща се.
— Внимателно! — изкрещя госпожа Уилкъс. — Ах, та тя е мъртва! Не. Ето така. Свалете я на земята. Леко…
И най-сетне леглото бе поставено край стената на къщата, така че Човешката река, протичаща край него, да може да види Камилия — голяма бледа Вартоломеева кукла, изнесена като трофей на слънце.
— Момко, тичай за перо, мастило и хартия — каза таткото. — Ще записвам симптомите и церовете, които ни предложат днес. Довечера ще ги прегледаме. А сега…