Но един човек от тълпата вече разглеждаше Камилия със зорко око.
— Тя е болна! — рече той.
— А! — радостно възкликна господин Уилкъс. — Почна се. Перото, момче. Така. Продължавайте, сър.
— Не е добре. — Мъжът се намръщи. — Болнава е.
— Болнава… — записа господин Уилкъс и замръзна. — Сър? — Вдигна подозрително глава. — Да не би да сте лекар?
— Точно така, сър.
— Знаех си, че съм чувал това! Джейми, вземи бастуна ми, изпъди го! Вървете, сър, махайте се!
Мъжът побърза да се махне, ругаеше, страховито разгневен.
— Не е добре, болнава… пфу! — имитира го господин Уилкъс, но спря. Една жена, висока и слаба като призрак, току-що станал от гроба, сочеше с пръст Камилия Уилкъс.
— Депресия — напевно произнесе тя.
— Депресия — записа доволно господин Уилкъс.
— Оток на белия дроб — припяваше тя.
— Оток на белия дроб! — записа грейналият господин Уилкъс. — Ето това е съвсем друга работа!
— Нужно е лекарство против меланхолия — слабо рече жената. — Имате ли прах от мумия за лекарство у дома? Най-добрите мумии са египетски, арабски, хирасфатски и либийски, помагат много при магнитни разстройства. Попитайте за мен, за циганката, на Флодън Роуд. Продавам сизон, мъжки благовония…
— Флодън Роуд, сизон… по-бавно, жено!
— Опобалсам, понтийска валериана…
— Чакай, жено! Опобалсам, да! Джейми, спри я!
Но жената изреди церовете и продължи нататък.
Едно момиче на не повече от седемнайсет приближи и впери поглед в Камилия Уилкъс.
— Тя…
— Момент! — Господин Уилкъс драскаше трескаво. — …Магнитни разстройства… понтийска валериана… да му се не види! Е, млада госпожице. Какво виждате по лицето на дъщеря ми? Пронизвате я с очи, едва дишате. Е?
— Тя… — Странното момиче затърси дълбоко в очите на Камилия, изчерви се и заекна. — Тя страда от… от…
— Кажи го де!
— Тя… тя… о!
И момичето хвърли един последен, изпълнен с дълбоко съчувствие поглед и бързо изчезна в тълпата.
— Глупаво момиче!
— Не, татко — прошепна с широко отворени очи Камилия. — Изобщо не е глупава. Тя видя. Тя разбра. Ох, Джейми, бягай да я настигнеш, накарай я да каже!
— Не, не предложи нищо! А я виж списъка на циганката!
— Зная го, татко. — Камила пребледня още повече и затвори очи.
Някой прочисти гърлото си.
Касапинът с престилка като потънало в кръв бойно поле стоеше и засукваше огромни мустаци.
— Виждал съм крави с такъв поглед — рече той. — Спасявал съм ги с бренди и три пресни яйца. През зимата спасих себе си със същия еликсир…
— Дъщеря ми не е крава, сър! — Господин Уилкъс остави перото. — Не е и касапин, нито пък е януари! Отстъпете, сър, и други чакат!
И наистина, вече се бе събрала огромна тълпа — хората се събираха, всеки копнееше да каже любимото си средство, да предложи някоя страна, където вали по-малко и има повече слънце, отколкото в Англия или прочутата Южна Франция. Старци и старици, опитни доктори, каквито са всички на повечко години, се караха помежду си, размахваха бастуни, тояжки и патерици.
— Назад! — разтревожено викна господин Уилкъс. — Ще смачкат дъщеря ми като пролетна къпина!
— Дръпнете се назад! — Джейми сграбчи бастуни и патерици и ги хвърли над тълпата, която се размърда да търси липсващите крайници.
— Татко, аз гасна, гасна — задъха се Камилия.
— Татко! — извика Джейми. — Има само един начин да спрем тази лудница! Да им искаме пари! Да ги караме да плащат за правото да дават съвети за изцеряване!
— Джейми, синко, гордея се с теб! Бързо, момче, напиши обява! Слушайте, хора! Два пенса! Наредете се на опашка, моля, един по един! Два пенса, за да си кажете приказката! Пригответе парите, точно така! Точно така. Вие, сър. Вие, мадам. А сега перото! Започваме!
Тълпата кипна като тъмно море.
Камилия отвори очи и отново припадна.
Слънцето залязваше, улиците почти опустяха, вече се срещаха само отделни пешеходци. Клепачите на Камилия затрептяха като крилца на пеперуда от познатия звън.
— Триста деветдесет и девет, четиристотин пенса! — Господин Уилкъс броеше последните пари и ги пускаше в торбата, която държеше ухиленият му син. — Ето така!
— С това ще ми купите чудесна черна катафалка — рече бледото момиче.
— Тихо! Семейство мое, представяли ли сте си, че двеста души ще поискат да платят, за да изкажат мнението си?
— Да — каза госпожа Уилкъс. — Съпруги, съпрузи, деца, всички са глухи един за друг. Затова хората с радост си плащат, за да ги изслуша някой. Горките, всеки си мисли, че той и само той разпознава ангина, воднянка и сап. И ето че сега сме богати, а двеста души са щастливи, че са изсипали аптечките си пред вратата ни.