Любомир Николов
Лекарство против мързел
Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Димов изпъшка, метна чувала в каросерията на транспортьора си и се огледа. Наоколо не се виждаше нищо. Саваната унило жълтееше под палещото слънце, осеяна с купчинки бели кости и редки хилави дървета.
— Какво беше това?
Капитанът избърса чело и също се огледа. Гол до кръста, целият покрит с мътни струйки пот, той приличаше на зебра.
— Ловец, какво друго! Ей-там, виждаш ли?
Димов обърна глава тъкмо навреме, за да види как от близките храсталаци изскача вълкожабата — огромна, озъбена, лъскава и пъстра. Редувайки отчаяния бяг с високи скокове, чудовището се понесе през саваната. След миг, като разярен бог на гръмотевицата, в бръснещ полет над храстите се появи ловецът. Дюзите на реактивните му ботуши бълваха пламъци. Опрял в корема си приклада на скорострелната карабина, той гърмеше напосоки, сякаш преследваше не един, а цяло стадо хищници. От затвора на карабината хвърчаха горещи гилзи.
— Залегни! — изрева капитанът, щом първите заблудени куршуми просвистяха над главите им.
Димов се хвърли зад най-близката купчина сандъци, сетне предпазливо надигна глава и потърси другите. Капитанът и щурманът бяха залегнали под транспортьора, а пилотът, по липса на по-добро прикритие, лежеше сред тревата и с две ръце опъваше върху ушите си широката черна барета.
Внезапно изстрелите престанаха. Нещо в реактивните ботуши избухна, двигателите закашляха и оставяйки дълга димна следа, стовариха ловеца в един бодлив храст.
— Отбой! — обяви капитанът, като се измъкваше от прикритието си. — Всички на работа!
Товаренето продължи още няколко минути, докато стана ясно, че в претъпканата каросерия вече няма място за нито един сандък. Четиримата уморено седнаха и се загледаха в ловеца. Той бе успял да се измъкне от храстите и куцаше към звездолета, влачейки карабината за дулото.
— Бас държа, че ще иска да му ремонтираме ботушите — подхвърли щурманът.
— Да има да взема, гъбата му марсианска! — ядоса се капитанът. — Аз не съм обущар! Хайде, тръгваме!
С неочаквана за тежкото му тяло пъргавина той скочи в откритата кабина на транспортьора и натисна клаксона. От люка на звездолета надникна сухата физиономия на Съветника Макдейл.
— Какво, тръгваме ли вече?
— Тръгваме — мрачно потвърди капитанът. — Напред към нашата историческа мисия!
Макдейл се спусна по стълбичката пъргаво и елегантно. Въпреки горещината беше облечен в строг черен костюм, с черна вратовръзка и бяла кърпичка в малкото джобче. Стъпвайки внимателно с лъскавите си ботуши сред прашната трева, той стигна до кабината на транспортьора, изтупа седалката и изящно се настани до капитана. Щурманът и пилотът скочиха в каросерията, сред купищата сандъци, чували, кашони и контейнери. Здраво стиснал черното си куфарче, Димов ги последва.
Двигателят изръмжа и транспортьорът потегли по прашния коловоз през саваната. Ловецът го изпрати с печална физиономия, от която стърчаха дълги бодли.
— Кой беше този? — запита Съветника.
— Ловец — обясни капитанът. — Имаше принудително кацане в храстите.
— Благороден човек — въздъхна Макдейл. — Един от спасителите на местното човечество.
Димов пропълзя по сандъците, настани се до кабината и лукаво подхвърли:
— Че какво толкова са ги спасили?
Макдейл не се смути от въпроса. Изтърси няколко прашинки от ревера си, повдигна назидателно пръст и заговори бавно, методично, сякаш се намираше пред трибуната на Съвета.
— Резултатите от нашата хуманна мисия могат да се изразят със следните цифри: когато беше открита преди десет години, планетата наброяваше население едва около осем хиляди души. И това не е всичко, скъпи приятели. Налице беше явната тенденция към намаляване. Тоест, ако не се предприемеха спешни мерки, дори тези осем хиляди души скоро щяха да загинат. Пред лицето на такава чудовищна заплаха ние изпълнихме своя космически дълг. И ето резултатът — днес броят на населението се е удвоил, а от тия чудовища, вълкожабите, са останали броени екземпляри. Помислете си само — броени екземпляри, докато преди десет години най-скромните преценки се колебаеха между пет и десет милиона.
Димов хвърли поглед към другата седалка. Капитанът бе стиснал зъби, но мълчеше и само смръщеното му лице бавно придобиваше цвета на зрял домат. Леко приведен над волана, той съсредоточено се взираше в пътя, край който се търкаляха празни бутилки, изпокъсани пластмасови пакети и парчета дъски. Черни мазни петна и ръждиви захвърлени части издаваха някогашни принудителни спирки на тежките транспортьори. Сред отпадъците дребни птички подскачаха по купчинките разсипана храна. Минаването на машината не ги плашеше — отдавна бяха привикнали с техниката.