— Не е далеч денят — продължаваше Съветника, — когато нашите славни ловци ще унищожат и последната вълкожаба и тогава човешкият род отново ще може свободно да процъфтява върху свободната планета.
— Да! — избухна изведнъж капитанът. — Свободни да лапат! Банда мързеливци, това са тия туземци!
— Не позволявам! — възмутено го прекъсна Макдейл. — За един цивилизован човек това е недопустимо отношение към по-изостанала, но все пак разумна раса. Да, не отричам, налице е някаква странна пасивност и тъкмо тя е била причина за бавното оредяване на населението. Защо, как — на тия въпроси ще отговорят нашите екипи от психолози, антрополози и историци. Не отричам дори това, че местните жители без съпротива са позволявали на вълкожабите да ги разкъсват. Но ние, ние сме тук! Веднъж унищожена заплахата от хищниците, аз не се съмнявам, че тия нещастни люде ще се възродят, ще тръгнат нагоре по стълбата на прогреса. А ние, като по-големи братя, ще даваме своята скромна лепта в това възраждане.
— Думи, думи… — подкачи го Димов. — Бъдете по-точен, Съветник Макдейл. В какво се изразява вашата помощ?
— Искате цифри? Чудесно! За изминалите десет години на планетата са доставени около двеста и петдесет хиляди тона разнообразни товари. В изтребването на хищниците са взели участие над петнадесет хиляди ловци. Засадени са осемдесет хиляди декара полифруктови дървета. Впрочем вижте сами…
Саваната бе свършила и сега прашният път лъкатушеше сред гъсти гори от плодни дървета. По натегналите клони висяха в безредие банани, ябълки, грах, смокини, круши, портокали, зелки, ананаси, грозде, картофи, цвекло, соя… Трудно можеха да се изброят всички плодове и зеленчуци, скрити в гъстите корони на полифруктите, но на очи биеха най-вече едрите, кървавочервени буци на последното чудо на генетиката — растителните бифтеци.
— Всичко щеше да е много хубаво — озъби се капитанът. — Само че туземците не щат да берат нито картофи, нито ананаси. Мързи ги!
— И за това е помислено — увери го Макдейл. — Мога да ви съобщя, че в момента Марсианският институт по генетика спешно решава нашите проблеми. До края на годината ще имаме нов вид полифрукти с дебели дънери и естествени хралупи, подходящи за едностайни жилища. При достигане на пълна зрелост плодовете ще падат от клоните и на местните жители няма да им остава нищо друго, освен…
— … да ядат! — хорово довършиха щурманът и пилотът.
— Да, точно така. Проблемът с прехраната ще бъде решен. Но това не е всичко. Ето, вие, Димов, навярно смятате, че грижата за стомасите на местното население е единственото, с което се занимаваме. В това ни обвинява и вашият приятел, Съветника Белгородски. А всъщност нашата дейност е богата и разнообразна. Стотици наши представители разпространяват на планетата, така да се каже, разумното, доброто, вечното… Проведени са над осем хиляди беседи и две хиляди кинолектории за ползата от труда, раздадени са сто хиляди екземпляра от брошурата „Да работим дружно“. Ежегодно се организират десетдневки на трудовите навици. Ето, това е нашата тежка, но благородна дейност и ние ще я продължаваме до пълен успех, въпреки клеветите на черногледци като Белгородски. А местното население ще ни се отплаща със своята вечна признателност. Вижте само как ни посрещат!
Иззад полифруктовите дървета се показваха първите покриви на селото. Транспортьорът направи последния завой и Димов видя посрещачите. Струпани на тълпа край пътя, те лениво размахваха над главите си избледнели дрипави транспаранти и плакати, останали навярно още от времето на първите експедиции: „ДА ЖИВЕЙ СЛАВЕН БРАТСКИ ЗЕМЯ“, „ЗЕМЯ НЕ ДАЛ — НИЙ УМРЯЛ“, „ЗЕМЕН КОНСЕРВА — НАЙ-ВКУСЕН МЕЖДУ ГАЛАКТИКА“.
— Погледнете ги само! — тържествуваше Макдейл. — Всички са в цветущо състояние. Можете ли да си представите, че преди десет години приличаха на скелети?
Димов поклати глава. Туземците определено не приличаха на скелети. Полуголите им тела по-скоро напомняха добре натъпкани възглавници, носени от къси, тромави крачета. Върху широките бузести лица апатично примигваха замъглени от дрямка очички. Само в задните редици царуваше оживление — ту един, ту друг от посрещачите се измъкваше от тълпата, захвърляше лозунга и с прозявка се отправяше към колибата си.
— Мързеливци! — ядно промърмори капитанът. — И да не мислите, че ще ни помогнат да разтоварим? Всичко трябва да им се поднесе на тепсия!
Той закова транспортьора сред селото, под голям транспарант: „ТИ, ЗЕМЯ — ПЛАНЕТ ГОЛЯМ, НА ТУЗЕМЕЦ ДАЙ ДА ЯМ!“. Наоколо туземците бавно се разотиваха, без да удостоят с поглед натоварената машина. Димов взе куфарчето си, скочи от каросерията и се запъти към колибите, но не бе успял да измине десетина крачки, когато Макдейл го догони.