— Какво носите в това куфарче?
— Нищо особено. Надявам се, че няма да ме обискирате.
— Внимавайте, Димов — намръщи се Макдейл. — Познавам и вас, и вашия приятел Белгородски. Само преди два месеца той направи пред Съвета чудовищното предложение да прекратим унищожаването на хищниците. Според него така можело да подтикнем местното население към активност. Не се съмнявам, че ви е изпратил с някаква зловредна мисия, но внимавайте — аз ви държа под око. След обиколката си по другите села ще се върна — и тежко ви, ако сте извършил някаква пакост! Тия нещастни хора имат доверие в Земята и ние…
Макдейл не успя да довърши речта си, защото един дебел туземец се приближи и го дръпна за ръкава.
— Ти представител на земен Съвет? Аз чакал теб отдавна. Написал петиция от име на всички туземец в селото. Вий какъв такъв консерва дава на нас? Знай ли ти колко труд трябва да отвори консервата? Веднага давай такъв консерва, сам да отваря! На, дръж петиция!
И като бутна в ръката на слисания Макдейл омачкан лист хартия, той величествено се отправи към колибата си. Съветника се поколеба за миг, закани се на Димов с пръст и побърза след автора на петицията. Двамата изчезнаха в колибата и отвътре се раздадоха възбудени гласове: „Да, разбирам, скъпи приятелю, но все пак времето…“ „Никакъв време! Трима туземец пръст порязал!“ „Ние… веднага медицински грижи…“ „Ти консерва дай!“.
Димов вдигна рамене и отново огледа колибите. Имаше нещо странно в пъстрите им гланцови покриви. Приближи се и разбра — колибите бяха покрити с дебелите дуропластови корици на брошурата „Да работим дружно“.
— Е — обади се откъм транспортьора капитанът. — Още ли се надяваш да направиш нещо?
— Мисля, че да — кротко отвърна Димов, обърна се и се загледа извън селото, където кацаше хеликоптерът за обиколката на Макдейл!
Обиколката на Макдейл продължи цяла седмица, но когато я привърши, той беше доволен. Навсякъде нещата вървяха добре, ако се изключеха някои дребни проблеми. Измъчваше го само тревогата за Димов. Тоя хрисим пратеник на Белгородски можеше да забърка кашата за броени часове, камо ли за цяла седмица. Що за каша ще бъде, Макдейл не можеше и да предполага, но беше уверен, че в селото не го чака нищо добро.
Хеликоптерът излетя на разсъмване и половин час по-късно вече се спускаше на площадката край селото. Още отдалече Съветника забеляза фантастичната гледка — в тоя ранен час всички жители бяха на крак и почти половината от тях търчаха из саваната. Когато слезе от кабината, зърна и Димов — той тичаше към хеликоптера, размахваше ръце и викаше нещо.
— Аз ви предупреждавах Димов! — разяри се Макдейл, бягайки насреща му. — Вие ще си понесете пълната отговор…
Не успя да довърши. Нещо скрито в тревата го препъна, той полетя напред и се сгромоляса в изкусно маскирана яма. Преди да се окопити, върху главата му рухна тежък камък.
Опомни се на крака. Димов го мъкнеше към селото и тихичко мърмореше:
— Няма нищо… Нищо няма… Сега ще се оправим… Една съвсем мъничка цицинка…
— Според мен трябва да е колкото пъпеш — заядливо се обади Съветника. — Но аз ви предупредих. Останалото е работата на Съвета.
Бяха навлезли в селото. От близката колиба се раздадоха злобни крясъци. Свил ръце над главата си, един туземец изтича навън с цялата скорост, която му позволяваха излишните килограми. Подир него тичаше някаква дебела жена и яростно го пердашеше с голям тиган земно производство. Сред виковете се разбираха само отделни думи: мързеливец… други мъж… в савана… ти никога…
На Макдейл му се струваше, че вече не е способен да се учудва, но въпреки това тихо хлъцна, когато видя откъм полифруктовите градини да се задава върволица туземци с чували на гръб. На площадчето те изсипваха плодовете и в тръс потегляха обратно.
— Те… берат плодове! За какво?…
— Сега ще видите — тайнствено прошепна Димов. — Чувате ли?
Иззад завоя се раздаде бръмчене на мотор. След миг към площада се приближи малък всъдеход с двама ловци на борда. Те приветствено размахваха карабините си, но вместо „добре дошли“ ги посрещна град от домати, банани и зелки. Отстъплението бе позорно и увенчано с разнообразни зеленчуци.
Макдейл, на границата на нов припадък, гледаше как тълпата издига нови, набързо изписани лозунги: „ЗЕМЕН ЛОВЕЦ — ВЪН ОТ ПЛАНЕТ!“, „НЕ ПИП НАШ ВЪЛКОЖАБ!“, „МАХАЙ КАРАБИН — НИЕ САМ ЛОВИМ“.