— Но какво… — едва избъбри той. — Какво сте… направил, Димов? Защото това… е ваша… работа, нали?
— Мързелът не се лекува отвън — усмихна се Димов. — Лекува се само вътрешно, затова подходих отвътре. Просто убих една вълкожаба и показах на местните жени какви чудесни облекла стават от пъстрата й кожа. А сега… господ да е на помощ на тукашните мъже. От сутрин до вечер са на лов. Но да не ви задържам повече. Виждам, че се задава вождът. Навярно е подготвил нова петиция — този път против местните ловци.
— Но това няма да е вечно така — вкопчи се в последната си надежда Макдейл. — Вашият план ще се провали, Димов! Скоро вълкожабите ще омръзнат на местните жени. Не знаете ли, че модата е краткотрайна?
Вместо отговор Димов разтвори куфарчето си. Отвътре изхвръкнаха стотици кристални топчици, сияещи във всички цветове на дъгата, заскачаха между колибите и се изгубиха в тревата.
— Както виждате, помислил съм за всичко. Познахте ли ги? Скокливи охлювчета от Проксима. Те се ловят трудно, Съветник Макдейл. Много, много трудно…