Олга Ивановна седеше в спалнята и мислеше, че Бог я наказва, задето бе лъгала мъжа си. Едно мълчаливо, безропотно, странно същество, обезличено от своята кротост, безхарактерно, слабо от излишна доброта, безмълвно страдаше някъде там в кабинета на дивана и не се оплакваше. Ако се бе оплакало поне в бълнуването си, лекарите щяха да научат, че тук не е виновен само дифтеритът. Да бяха попитали Коростельов: той знае всичко и не току-така гледа жената на приятеля си с такива очи, сякаш тъкмо тя е най-главната, истинската злодейка и дифтеритът е само неин съучастник. Тя вече не помнеше нито лунната вечер на Волга, нито любовните обяснения, нито поетичния живот в селската колиба, а помнеше само едно, че заради един неин каприз, от разглезеност, цялата от глава до пети е омазана с нещо мръсно, лепкаво, което вече никога не може да се измие…
„Ах, колко страшно лъгах! — мислеше тя, като си спомняше за неспокойната любов с Рябовски. — Проклето да е всичко!…“
В четири часа обядва с Коростельов. Той нищо не яде, пиеше само червено вино и се мръщеше. И тя нищо не яде. Ту мислено се молеше и даваше обещание пред Бога, че ако Димов оздравее, отново ще го обикне и ще му бъде вярна жена, ту когато за миг се забравяше, гледаше Коростельов и си мислеше: „Нима не е скучно да бъдеш обикновен, с нищо незабележим, неизвестен човек, при това с такова спаружено лице и лоши маниери?“ Ту й се струваше, че Бог ей сега ще я убие за това, че от страх да не се зарази, нито веднъж още не бе влязла в кабинета на мъжа си. А изобщо беше обзета от тъпото, тъжно чувство и увереността, че животът вече е погубен и че с нищо не може да се поправи…
Следобед се смрачи. Когато Олга Ивановна влезе в гостната, Коростельов спеше на кушетката, сложил главата си на копринената възглавница, бродирана със сърма. „Кхи-пуа… — хъркаше той — кхи-пуа“.
И лекарите, които идваха да дежурят и си отиваха, не забелязваха безпорядъка. Това, че чужд човек спеше в гостната и хъркаше, етюдите по стените, чудатата обстановка, както и че домакинята беше невчесана и нехайно облечена — всичко това сега не будеше ни най-малък интерес. Един от лекарите, без да иска, се засмя за нещо и този смях прозвуча някак странно и плахо, дори стана страшно.
Когато Олга Ивановна влезе веднъж в гостната, Коростельов вече не спеше, а седеше и пушеше.
— Той има дифтерит в носната кухина — каза той полугласно. — И сърцето вече не го бива. Всъщност работата е лоша.
— Ами пратете да повикат Шрек — каза Олга Ивановна.
— Идва вече. Тъкмо той забеляза, че дифтеритът е минал и в носа. Какво може да направи Шрек. Всъщност какво като е Шрек. Той е Шрек, аз съм Коростельов — и нищо повече.
Времето течеше ужасно бавно. Олга Ивановна лежеше облечена в неоправеното от сутринта легло и дремеше. Струваше й се, че цялата квартира, от пода до тавана, е изпълнена с огромно парче желязо и че ако желязото бъде изнесено навън, на всички ще им стане весело и леко. Като се разсъни, си спомни, че това не е желязо, а болестта на Димов…
„Nature morte, курорт… — мислеше си тя и отново се унасяше — спорт… корт… Ами Шрек? Шрек, ек, век… крек… А къде са сега моите приятели? Знаят ли те за нашето нещастие? Господи, спаси ме… избави ме! Шрек, век…“
И отново желязото… Времето се точеше бавно, а часовникът на долния етаж биеше често. И непрекъснато се звънеше, идваха лекари… Влезе прислужницата с празна чаша на подноса и попита:
— Госпожо, да оправя ли леглото?
И като не получи отговор, излезе. Долу удари часовникът; присъни й се дъждът на Волга и отново влезе някой в спалнята, изглежда, външен човек. Олга Ивановна скочи и позна Коростельов.
— Колко часа е? — попита тя.
— Към три.
— Как е?
— Как! Дойдох да ви кажа: свършва…
Той изхлипа, седна на кревата до нея и избърса сълзите си с ръкава. Тя не можа да разбере веднага, но цялата изстина и започна бавно да се кръсти.
— Свършва… — повтори той с тънък глас и отново изхлипа. — Умира, защото пожертва себе си… Каква загуба за науката! — каза той с болка. — В сравнение с нас той беше велик, необикновен човек! Каква дарба! Каква надежда беше за всички ни! — продължаваше Коростельов, кършейки ръце. — Господи Боже мой, той беше такъв учен, какъвто сега със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Оска Димов, Оска Димов, какво направи ти! Ах, ах, Боже мой!
Коростельов закри в отчаяние с две ръце лицето си и поклати глава.
— А каква нравствена сила! — продължи той, като се озлобяваше все повече и повече срещу някого. — Добра, чиста, любеща душа — не човек, а стъкло! Служи на науката и умря за науката! А как работеше, като вол, денонощно, никой не го щадеше, и младият учен, бъдещият професор, трябваше да си търси частна практика и нощем да се занимава с преводи, за да плаща ей за тия… мръсни парцали!