— Мили мой метрдотел! — казваше Олга Ивановна, пляскайки с ръце от възторг. — Ти си просто очарователен! Господа, погледнете челото му! Димов, обърни се в профил. Господа, погледнете: лице на бенгалски тигър, а изразът — добър и мил като на елен. У, мили!
Гостите ядяха и гледайки Димов, си мислеха: „Наистина, славно момче“, но скоро го забравяха и продължаваха да си говорят за театър, музика и живопис.
Младите съпрузи бяха щастливи и животът им течеше като по вода. Впрочем третата седмица от техния меден месец не беше прекарана съвсем щастливо, а дори печално. Димов се зарази в болницата от червен вятър, остана на легло шест дни и трябваше да остриже до корен хубавата си черна коса. Олга Ивановна седеше край него и горчиво плачеше, но когато му поразмина, върза на остриганата му глава бяла кърпа и започна да рисува бедуин. И на двамата им беше весело. Два-три дни след като оздравя и отново започна да ходи в болниците, с него се случи ново недоразумение.
— Не ми върви, мила — каза той един път, когато обядваха. — Днес имах четири аутопсии и си порязах два пръста наведнъж. И чак вкъщи забелязах.
Олга Ивановна се уплаши. Той се усмихна и каза, че това е дребна работа и често му се случва по време на аутопсия да си порязва ръцете.
— Увличам се, мила, и ставам разсеян.
Олга Ивановна с тревога очакваше трупна зараза и нощем се молеше на Бога, но всичко мина благополучно. И отново потече мирният щастлив живот; без скърби и тревоги. Настоящето беше прекрасно и на негово място идеше пролет, която вече се усмихваше отдалеч и обещаваше хиляди радости. Щастието няма да има край! През април, май и юни — във вилата, далеко извън града, разходки, етюди, риболов, славеи, а после, от юли чак до есента — пътуване на художниците по Волга и в това пътуване като крайно необходим член на сосиетето2 ще вземе участие и Олга Ивановна. Тя вече си беше ушила два пътни костюма от лен, купила си беше за из пътя бои, четки, платна и нова палитра. Почти всеки ден при нея идваше Рябовски, за да види какви успехи е постигнала в живописта. Когато тя му показваше своята живопис, той пъхаше ръце дълбоко в джобовете си, здраво стискаше устни, сумтеше и казваше:
— Така-а… Тоя облак тук крещи: не е осветен с вечерна светлина. Предният план е някак си сдъвкан и, знаете ли, нещо не го бива… А къщата ви се е задавила от нещо и жално пищи… би трябвало тоя ъгъл да се мине по-тъмно. Но, общо взето, не е лошо… Браво.
И колкото по-неразбираемо говореше той, толкова по-лесно Олга Ивановна го разбираше.
Глава 3
На другия ден след Петдесетница подир обяд Димов купи мезета и бонбони и замина при жена си на вилата. Не се беше виждал с нея вече две седмици и много му беше домъчняло. Докато седеше във вагона и след това, търсейки в гората вилата, през цялото време усещаше глад и умора и мечтаеше как на спокойствие ще вечеря с жена си и после ще легне да се наспи. И му беше весело да гледа пакета, в който бяха увити хайвер, сирене и белорибица.
Когато намери вилата и я позна, слънцето вече залязваше. Старата прислужница каза, че госпожата не е вкъщи и че сигурно скоро ще си дойде. Във вилата, която беше много неприветлива, с ниски тавани, облепени с хартия за писане, и с неравни напукани подове, имаше само три стаи. В едната имаше креват, в другата по столовете и прозорците се търкаляха платна, четки, зацапана хартия и мъжки палта и шапки, а в третата Димов завари някакви трима непознати мъже. Двамата бяха брюнети с брадички, а третият — гладко обръснат и дебел, вероятно артист. На масата кипеше самовар.
— Какво обичате? — попита басово артистът, оглеждайки недружелюбно Димов. — Олга Ивановна ли ви трябва? Почакайте, тя сега ще си дойде.
Димов седна и зачака. Единият от брюнетите, който сънливо и вяло го поглеждаше, си наля чай и го попита:
— Може би искате чай?
Димов беше и жаден, и гладен, но за да не си разваля апетита, се отказа от чая. Скоро се чуха стъпки и познат смях, хлопна вратата и в стаята се втурна Олга Ивановна с широкопола шапка и сандъче в ръка, а след нея с голям чадър и със сгъваем стол влезе веселият червенобузест Рябовски.
— Димов! — викна Олга Ивановна и цяла пламна от радост. — Димов! — повтори тя и опря на гърдите му глава и двете си ръце. — Това си ти! Защо толкова време не дойде? Защо? Защо?
— Но кога, мила? Аз винаги съм зает, а когато съм свободен, все се случва така, че разписанието на влаковете не е удобно.
— А как се радвам, че те виждам! Аз цяла, цяла нощ съм те сънувала и се страхувах да не си се разболял. Ах, ако знаеш колко си мил, колко навреме пристигаш! Ти ще бъдеш моят спасител. Само ти единствен можеш да ме спасиш! Утре тук ще има крайно оригинална сватба — продължаваше тя, като се смееше и завързваше връзката на мъжа си. — Жени се един млад телеграфист от пощата, някакъв си Чикелдеев. Хубав младеж, не глупав, а в лицето му, знаеш ли, има нещо силно, мечешко… Може да послужи за модел на млад варяг. Ние всички тук му съчувстваме и дадохме честна дума да му идем на сватбата. Човекът не е богат, самотен е, стеснителен и, разбира се, грехота е да не му окажем съчувствие. Представи си, след литургията — венчавка, после от църквата всички пеша до дома на булката… разбираш ли, горичка, пеене на птички, слънчеви петна по тревата и всички ние като разноцветни петна на яркозеления фон — крайно оригинално, в стила на френските експресионисти. Но, Димов, с какво ще ида на църква? — каза Олга Ивановна и направи плачевна гримаса. — Тук нямам нищо, буквално нищо! Нито рокля, нито цветя, нито ръкавици… Ти си длъжен да ме спасиш! Щом си дошъл, значи самата съдба ти е заповядала да ме спасяваш. Вземи, скъпи мой, ключовете, тръгвай за вкъщи и вземи там от гардероба розовата ми рокля. Ти я знаеш, тя е окачена най-отпред… След това в килера отдясно на пода ще видиш две кутии. Като отвориш горната, ще видиш само тюл, тюл, тюл и разни парцалчета, а под тях са цветята. Извади всички цветя внимателно, гледай, душке, да не ги измачкаш, за тук ще си избера… И купи ми и ръкавици.